— Изглежда при това пътуване никой не иска да повярва на изтъкнатата семейна привързаност у хората с червени носове. А сега още един скромен въпрос, драги господин Кюлц.
— Моля.
— Пътниците от вашето купе не се познаваха помежду си, нали?
— Пази боже! Компанията е пъстра, точно каквато се събира случайно при пътуване. Но както вече казах, всичките са очарователни! И толкова любезни! Преди малко исках да извадя от куфара табакерата с пурите си. Мислите, че ми позволиха ли? Дума да не става! Всички, като по команда, ми предложиха пури и цигари, жалко, че нямахте възможност да видите. Чисто и просто бях обсаден от табакери и цигарени кутии. Беше трогателно!
Сега вече Руди Щруве не можа да запази сериозното изражение на лицето си. Той прихна да се смее със своя заразителен весел смях на гимназист.
Татко Кюлц бе възмутен.
— Какво смешно намирате тук? Само защото съвсем непознати хора се държат вежливо и любезно ли?
Поведението ви не е много изискано, млади господине!
— Не — отвърна Щруве. — Не е изискано, но е обяснимо.
Той беше станал отново сериозен.
— Уважаема госпожице, смятам, че е крайно наложително да отворим очите на господин Кюлц. Иначе кой знае какво още би могло да се случи.
Ирене Трюбнер кимна едва забележимо с глава.
— Драги господин Кюлц — каза Щруве. — Трябва да ви разкажа една история, която още не знаете.
— Думайте тогава!
— И така… имало едно време един човек, който бил честен до мозъка на костите си и поради това смятал, че всички останали хора също така са честни и почтени.
— „Имало едно време“ ли? — запита Кюлц. — Че то звучи като приказка!
— И наистина е приказка — отвърна любезно младият мъж. — Веднъж добрият човек, за когото става дума, попаднал в един чужд град, в непознат хотел и се запознал там с една хубава принцеса, която го помолила за помощ. Тъй като бил добър човек, той, разбира се, веднага се съгласил. Хубавата принцеса била преследвана от банда разбойници, които хвърлили око на един неин скъп накит. Неколцина от тия разбойници наблюдавали отдалеч разговора й с добрия човек. Съвещавали се какво да сторят и решили да се сприятелят с него. Ето защо единият от разбойниците го заговорил. Този разбойник се отличавал с необикновено прозрачни и клепнали уши. Добрият човек помислил другия за същия тъй добър човек като него. Но когато истинският добър човек и преследваната принцеса напускали хотела, негодникът тръгнал след тях заедно с двамина свои съучастници. Интересува ли ви приказката?
— Да, да, разбира се — каза господин Кюлц. — Хубавите принцеси са били винаги моя слабост.
— Добре тогава. След като добрият човек се разделил с принцесата, дребничкият мошеник решил да го напие. Защото разбойниците се надявали, че щом се напие, добрият човек ще се разприказва и ще издаде плановете на принцесата. Дългоухият разбойник застанал уж случайно на пътя на добрия човек. И двамата отишли заедно в една кръчма. Но случило се тъй, че добрият човек издържал повече на ракия, отколкото дребничкият мошеник. И накрая честният и почтен човек трябвало да замъкне разбойника в жилището му. Хазаите не си били вкъщи, защото жилището изобщо нямало хазаи, а било разбойническа бърлога. Господинът с бялата брада и тъмните очила, който отворил вратата, бил главатарят на разбойниците. А в стаите се таели неговите подчинени… Добрият човек предал пияния разбойник и се завърнал у дома си. Това, че се измъкнал от бърлогата здрав и читав, се дължало, от една страна, на обстоятелството, че бандата все още се нуждаела от него, и от друга, че в приказките такива добри хора си имат много влиятелни ангели пазители.
Татко Кюлц седеше безмълвен на стола си. Устата му бе доста широко отворена, а рошавите му мустаци потрепваха.
— На другия ден — продължи да разказва Щруве — хубавата принцеса предала на добрия човек накита, който разбойническата банда искала да открадне. Неколцина разбойници забелязали това. Малко по-късно се явил бандитът със забележителните уши, и заедно с добрия човек почнали да търсят подходящо купе във влака. Естествено те не седнали в купето, където поискал добрият човек, а в онова, от което се подавал човекът с червения нос. В това нямало нищо чудно. Нали човекът с червения нос бил от същата банда, към която принадлежал и разбойникът с клепналите уши. Впрочем от бандата били не само тези двама, а и всички мъже в купето, които се престрували, че не се познават помежду си…
— Не бива да твърдите такова нещо!
Господин Кюлц едва прошепна тия думи. Но когато събеседникът му впери в него продължителен и изпълнен със съжаление поглед, той сведе глава, сякаш се засрами заради ония хора.