Младият човек продължи своята приказка.
— Те вече имали план. И планът им не бил лош. Той бил изграден върху извънредно здрава основа: върху доверчивостта на добрия човек. Един от бандата се явил като митничар. Те разтворили багажите си, и така той откраднал накита от куфара, без добрият човек да подозира нещо. Само когато огладнял и излязъл от купето, те се разтревожили. Наистина накитът бил вече у тях. Но ако добрият човек отворел случайно в тяхно отсъствие куфара си и забележел кражбата? Като всички хора от тяхната пасмина, те били готови и на най-лошото. Защото кражбата и убийството вървят ръка за ръка, като родни братя. Добрият човек обаче се върнал при тях и бил пак тъй любезен, както преди. Значи, заключили те, той не знаел още нищо. Само като станал и поискал да извади от куфара си пурите — всички ужасно се изплашили. Той не бивало за нищо на света да отваря куфара си! Затова всички побързали да предложат на добрия човек пури и цигари. А той, понеже бил добряк, се трогнал до сълзи от тяхната любезност.
Господин Щруве помълча.
Берлинският месар Оскар Клюц седеше силно приведен напред. Лицето му бе кървавочервено, а пестниците лежаха отпуснати на коленете му като чукове.
— Засега приказката стига дотук — заяви господин Щруве. — Но това още не е краят й.
— Нищо подобно!
Господин Кюлц стана.
— Приказката свърши! — каза той.
Той грабна бастуна си и без да каже нито дума повече, се отправи с тежки стъпки към стълбата.
Младите хора погледнаха учудено след стария приведен исполин. Сетне в една и съща секунда, те скочиха и се втурнаха подир него.
— Накъде сте се запътил? — запита плахо Ирене Трюбнер.
Той грубо блъсна ръката й встрани.
— В купето!
— А какво ще правите там? — попита Щруве.
— Ще си разчистя сметките! — рече старият. — Ще избия всички тия негодници. С голи ръце ще ги смачкам. Пуснете ме!
— Не — отвърна младият човек. — Няма да допусна това. Дори ако трябва да се сбия тук на палубата с вас, при все че сте ми много симпатичен! Дори, ако в края на краищата ни закарат в болницата. В такова състояние няма да ви пусна в купето!
Добрякът господин Кюлц вдигна пестник, за да удари човека, който се казваше Руди.
Тогава между двамата застана Ирене Трюбнер и каза:
— Татко Кюлц! Какво ви е хрумнало! Мислех си, че искате да ми помогнете!
— Всяко нещо си има граници — изръмжа той. — Освен моята глупост, разбира се. — Сетне отпусна вдигнатия си пестник и каза на младия човек. — Много извинявайте!
— Моля.
Госпожица Трюбнер хвана под ръка избухливия исполин и крачка по крачка го отмъкна към столовата.
— Нали все пак не ще можете да избиете всички разбойници на тоя свят!
— Не. Само тия в купето.
Руди Щруве се засмя. След това каза скептично:
— Да се бориш с десет пръста срещу десет револвера е въпрос на вкус.
Той насила накара добрия човек да седне на един от столовете.
Дълго време седяха, без да проговорят нито дума. Ирене Трюбнер посочи с ръка към хоризонта. Немският бряг вече се виждаше.
— Не мога! — каза след малко Кюлц. — Не мога да остана заедно с тия типове. Наистина не мога! Във Варнемюнде ще сляза. Инак ще се случи някое нещастие. Трябва веднага да се махна от парахода!