Дребничкият господин стоеше в края на вагона и сякаш унесен в мечти, гледаше през прозореца красивия немски пейзаж.
Белобрадият пристъпи към него.
— Нали ви казах да не се мяркате насам! — прошепна сърдито той.
— Може и да си ида — предложи дребният.
— Какво има?
— Кюлц е изчезнал!
— Сигурно ли е?
— Освен ако е в локомотива. Но там не ни се искаше да проверяваме.
— Остави настрана глупавите си шеги!
— И секретарката на Щайнхьовел е изчезнала.
Събеседникът му почеса бялата си брада.
— А младият човек, който от вчера насам се е хванал за полата на момичето…
— И той е изчезнал!
— И той ли?
Двамата се загледаха навън в пейзажа. Срещу тях се виждаше порутена вятърна мелница. Върху полегат зелен хълм. Околовръст се вълнуваха нивя. Вятърът леко ги галеше.
— Дали не са забелязали нещо? — попита тихо дребничкият господин.
— В такъв случай полицията щеше да бъде вече тук.
— Може би тя ни очаква в Берлин, на гарата.
Белобрадият господин смръщи високото си чело.
После каза:
— Всички да слязат в Рощок! Аз ще отседна в хотел „Блюхер“ под името професор Хорн. И не слизайте всички от един и същ вагон! Разделете се и се настанете в кафене „флинт“. На първия етаж. Поставете пост! Ще мина и ще ви дам нови нареждания.
— Добре, шефе! — каза Щорм. — Ще стане както заповядваш.
След тези думи той се върна във вагона си.
Другият постоя още известно време до прозореца. Покрай него се заредиха вилите в окрайнината на Рощок. В далечината се виждаха големите нови клиники. Господинът отиде в своето купе и взе куфара си от мрежата за багаж.
— Ха! — рече изненадан крефелдският фабрикант. — Мислех, че и вие пътувате за Берлин?
Белобрадият нахлупи шапката на главата си, преметна грижливо палтото на ръка и каза:
— Реших да поизменя малко плановете си. Иска ми се да видя пак Рощок. Преди всичко старата Алма матер. Следвал съм тук три семестъра. А такова нещо не се забравя и винаги вълнува човека. Току-що зърнах пак старинните величествени тухлени църкви. Не, не мога да отмина, без да спра. Кой знае какво очаква човека в Берлин! — Той се засмя. — Такова едно романтично северногерманско градче ти е някак много по-мило.
— Vivat, crescat, floreat!5 — заяви крефелдският фабрикант.
— Несъмнено — каза господин професор Хорн. — Et pereat mundus!6
Той вдигна леко шапката си за поздрав и излезе в коридора.
След малко влакът спря. Господин професорът слезе, напусна гарата и бавно тръгна из уличките на вилния квартал. По-късно махна с ръка на едно такси, качи се в него и каза на шофьора:
— Хотел „Блюхер“!
Облегна се удобно в колата и се замисли:
„Хората на Щайнхьовел изчезнаха. Полицията не ни закача. Какво ли значи това?“
На коленете му се намираше куфарът. Той впери в него най-нежен поглед и имаше вид на доволен човек.
Хотел „Берингер“ във Варнемюнде се намира на красивата широка алея край брега, току до самия фар, който се издига пред дългия каменен вълнолом.
В тоя прочут хотел току-що бяха отседнали трима нови гости. Те бяха наели три стаи една до друга и, след като свалиха от себе си пословичния „прах от пътя“, се срещнаха в общата зала на хотела.
— И тъй, ето ни! — установи Руди Щруве. — Предупредих ви, че не бива да слизаме, въпреки това вие го сторихте. Какво ще правим сега?
— Ще идем на разходка — предложи Ирене Трюбнер.
— Грешката е моя — рече месарят Кюлц. — Държах се направо глупашки. Признавам. Но чисто и просто има случаи, когато ми причернява пред очите. Аз съм наистина, без да се хваля, душа човек. Но някои неща ти идват до гуша.
— Хайде сега, татко Кюлц, не се укорявайте, моля ви се! На господин Щруве му се привиждат таласъми. Нашата разбойническа банда положително умира от радост, че е откраднала от вас миниатюрата. И само чака да се скрие в Берлин.
— Ваша воля — заяви учтиво Руди Щруве.
Ирене Трюбнер погледна радостно навън, през прозореца на хотела.
— Тук съм, и тук оставам. Утре с първия влак заминаваме за Берлин. Това е достатъчно рано. — Тя се обърна към младия човек. — Или вас ви очакват в Берлин?
— В най-добрия случай хазайката ми — рече той. — Сигурно се бои за наема. Впрочем аз съм си кръгло сираче. Ни жена, ни деца.
Младата дама побърза да смени темата на разговора.
— Драги господин Кюлц, имам една молба към вас.
— Смятайте я вече за изпълнена — отвърна той.
— Обадете се по телефона на жена си! — замоли го момичето. — От неделя насам семейството ви се тревожи. Никой не знае къде сте. В Копенхаген забравихте да пуснете картичката. Не мога повече да бъда свидетелка на подобно нещо.