Выбрать главу

Лицето на Кюлц се изкриви в гримаса.

— Ако не телефонирате вие, ще й се обадя аз — каза тя и понечи да стане.

— За нищо на света! — Кюлц вдигна ръка, сякаш се бранеше. — Ако някоя млада дама се обади на жена ми по телефона и й съобщи, че съм бил в Дания и после съм спрял в балтийския морски курорт Варнемюнде, тогава изобщо няма да се връщам в Берлин!

— Нима се страхувате от жена си? — запита младия мъж.

— От нея — не, но от страничните явления! Вие не познавате моята Емилия. Инак нямаше да задавате такива излишни въпроси. Емилия е в състояние да обърне света наопаки.

Ирене Трюбнер продължаваше да го гледа в очакване.

Той се изправи и простена:

— Е, хубаво. Щом като трябва — трябва.

След тая принципна забележка, татко Кюлц отиде в канцеларията на хотела и поиска междуградски разговор с Берлин.

Двамата млади хора останаха сами.

— Впрочем къде живеете вие? — запита Руди Щруве.

— В хотел „Берингер“.

— Не се шегувайте — каза той. — Аз ви питах къде живеете в Берлин.

— Ах, тъй ли? На „Кайзердам“.

— Сериозно? — рече той.

— Съвсем сериозно.

— Аз пък живея на „Холцендорфщрасе“. Никак не сме далеч един от друг.

Татко Кюлц стоеше мрачен в една от телефонните кабини и навъсен чакаше връзка с Берлин. През равни промеждутъци от време той извикваше: „Ало, ало!“ Всъщност с най-голяма охота би окачил пак слушалката. Спокойно можеше да отложи за утре скандала, който и без това го очакваше. Вече почти беше решил да остави слушалката върху телефонната вилка.

В този миг се чу пукане. И от Берлин някой извика:

— Ало? Тук месарница Кюлц на „Йоркщрасе“!

— Ти ли си, Емилия? — запита той.

Не получи отговор.

— Тук е Оскар — каза той. — Исках само да ви съобщя, че утре се връщам у дома. За да не се безпокоите напразно.

Пак никакъв отговор.

— Бях за няколко дни в Дания. А сега съм във Варнемюнде. Е, по-късно ще ви разкажа всичко.

Все още никакъв отговор.

„Това е затишие пред буря“ — помисли си той и потърси нова тема за разговор.

— Как върви работата в магазина? И как е магарешката кашлица на Фрицхен?

Какво друго можеше да запита? Нищо повече не му идваше наум.

— Ало, Емилия! Да не си си глътнала езика?

— Оскар — каза с разтреперан глас жена му, — Оскар, как можа да ни причиниш такова нещо?

Той не вярваше на ушите си. Жена му плачеше! Подготвил се беше за всичко друго. Ако имаше някаква възможност да се запращат по телефона тенджери и чинии, би очаквал по-скоро, че всички кухненски съдове ще долетят връз главата му! Вместо това неговата Емилия плачеше?

— Е, е — каза той. — Е, хайде де, старо!

Тя упорито продължаваше да хълца.

— Хайде де, престани с това реване! — измърмори той.

Сам Кюлц беше вече съвсем развълнуван. Каква изненада! Та той изобщо не беше знаел, че жена му може да плаче. При все че от тридесет и пет години бяха женени.

Госпожа Кюлц хълцаше тъй, сякаш искаше да навакса всички пропуснати случаи.

— Хайде, успокой се — утеши я той. — Утре ще си бъда пак вкъщи. И какво ще си помислят клиентите, ако застанеш сега подута от плач зад тезгяха? Накваси някоя кърпа със студена вода и я подръж на очите си.

Тя се изсекна шумно и почна да говори. Но след това се опомни и пак заплака.

— Струва ми се, че звънчето в магазина издрънка — каза той. — Е, хайде, остани си със здраве, Емилия! И тъй, до утре! Поздрави децата!

Кюлц бързо окачи слушалката.

Вън, пред телефонната кабина, спря и замислено потърка брадичката си.

„Трябваше да го направя още преди двайсет години — помисли си той. — Сега е много късно. Сега вече никакъв рев не помага.“

Сетне бавно се запъти към общата зала на хотела. Към масата, край която седяха двамата млади хора.

По същото време белобрад господин поиска огън от един човек, застанал пред кафене „Флинт“ в Рощок, и каза:

— Щорм да изпрати веднага двама души с автомобил до Варнемюнде. Петима други да контролират тук на гарата всички влакове, които пристигат от Варнемюнде.

— Дадено, шефе — отговори човекът.

— А който открие ония тримата, веднага да се обади по телефона на професор Хорн в хотел „Блюхер“! Отивай горе и прати някой да те смени. Ти също заминаваш за Варнемюнде.

— Но какво се е случило?

— Затваряй си устата! — отвърна професор Хорн, свали учтиво шапка за поздрав и прекоси улицата.