Десета глава
„Весела поща“ в танцувалното заведение
Макар да се свечеряваше. Ирене Трюбнер настоя да предприемат излета, който беше намислила.
Те се прехвърлиха със сала през Варно, а сетне продължиха с трамвая, релсите на който минаваха покрай самия морски бряг през блатисти места и ливади, до крайната спирка „Маркграфенхайде“.
Оттам тръгнаха да се разхождат по безлюдни пътеки из гората. Беше тихо като в черква, когато няма литургия. Но горе, във върхарите на дърветата, шумеше вятърът, който се носеше откъм морето.
Странно нещо. В гората повече отколкото другаде човек си спомня за своето детство. Тогава дърветата са му се стрували много, много по-високи, отколкото са били всъщност. А гъсталакът на храстите — много, много по-непроходим и страшен, отколкото днес. Тогава детето все още вярва, че ей сега ще зърне Червената шапчица и лошия вълк. А срещне ли някой дървар и жена му, през нощта сънува, че е срещнало родителите на Хензел и Гретел. Същите ония родители, които изпратили двете си деца в гората, защото доходите им намалели.
На тази възраст навсякъде в гората съзираш жилищата на феи и джуджета. Сетне идват години, когато същите тия места служат за размяна на потайни нежности. И накрая идва време, когато си спомняш вече само за дъските, които дъскорезниците фабрикуват от дърветата в тия гори и за това, че никому не са нужни повече от четири дъски, за да бъде изпратен на последното пътуване добре запазен, макар и без прозорец.
А горите винаги ще шумят. И първият вятър винаги ще тича над върхарите на дърветата… О, колко хубаво щеше да бъде, ако можеше човек да вярва в прераждането на душите! Но кой ли намира сили за това?
На една полянка в самия край на ливадите Ирене Трюбнер седна сред зелената трева. А след това дори се излегна и впери поглед през плетеницата от треви и листенца към синьото небе. Двамата мъже по неволя се настаниха също на моравата и седнаха там като китайци на тържествено посещение.
Щурците настройваха мандолините си. Скакалците се упражняваха в дълъг скок. А една лековерна — или може ми само късогледа? — жълта пеперуда кацна върху изкуственото цвете на шапката на госпожица Трюбнер. Цели минути изтекоха, докато пеперудата забеляза измамата и разочаровано отлетя без мед.
Руди Щруве каза:
— Би трябвало да останем тук. Бихме могли да си построим три колиби. Какво ще кажете? Господин Кюлц ще прави телешки лебервурст и виенски шницел от диви зайчета. Госпожица Трюбнер би могла да събира боровинки и да вари липов чай. Пък аз съм чувал, че от букови жълъди можели да се пекат дори кифлички.
— А вие? — запита Ирене Трюбнер. — Вие нищо ли няма да правите?
— Аз ще снабдявам дома със змиорки и калкани.
— Умеете ли да ловите риба? — запита Кюлц.
— Не. Но всеки ден бих ходил с трамвая до Варнемюнде и бих купувал пушена риба.
Смяха се и бяха весели.
Докато забелязаха, че са се разположили върху мравуняк.
Когато пристигнаха във Варнемюнде, беше вече тъмно. Но излязоха и на вълнолома и дълго стояха облегнати на неговата каменна ограда, която строго отделя сушата от морето.
Жалко е, че това зрелище е достъпно за всички хора. Някои не го заслужават.
Когато на връщане тримата минаваха покрай фара, срещнаха някакъв човек, който се стори познат на господин Щруве. Но той не бе сигурен точно откъде го знае и затова не каза нищо на своите спътници.
Госпожица Трюбнер спря пред някакво заведение с дансинг и зачете афишите, окачени пред градинката му. С тия афиши се съобщаваше на летовниците, че вечерта ще се състои костюмиран бал. И то под мото: „Една нощ в Сан-Паули“. Костюмите — тъй пишеше — били наистина желателни, но в никой случай задължителни.
— Ще идем на тоя бал! — реши госпожица Трюбнер.
— По-добре да не ходим — посъветва ги татко Кюлц. — Мисля, че до утре би трябвало да останем колкото се може по-незабележими.
Руди Щруве го подкрепи.
— И в Берлин ще можем да танцуваме — каза той.
Госпожица Трюбнер най-енергично възрази и обвини двамата, че развалят хубавата вечер.
— Вие сте още малко дете — рече Кюлц. — Ще си похапнем спокойно, ще си пийнем по чашка и… хайде под юргана. Утре трябва да ставаме рано.
Нищо не помагаше. Накрая тя ги заплаши, че ще иде сам-самичка на бала. И затова нямало да бъде виновна тя.
— Ужасно, ужасно! — възкликна Кюлц. — Работата е там, че щом чуя музика и заспивам. Особено след вечеря. Цял живот трябваше да ставам все в пет часа сутринта. Пък и съм немузикален като хипопотам.
Но какво оставаше на мъжете? Естествено те отстъпиха.
Като пристигнаха в хотел „Берингер“ те се разделиха за малко. Сетне вечеряха заедно на верандата.