— Съвсем забравихме — рече Руди Щруве — да се осведомим за резултата от телефонния разговор, който водихте с вашата съпруга.
Отначало татко Кюлц изобщо не разбра за кого ставаше дума.
— Ах, да! — извика най-сетне той. — Щом някой нарече моята Емилия „съпруга“, мъчно проумявам за кого става дума. Остава да я наречете още „другарка в живота“. Емилия ми е жена! Всичко друго са превземки.
— Много ли ви се скара? — запита госпожица Трюбнер. — Страшно ли беше?
— Точно там е работата — рече Кюлц. — Просто не мога да повярвам още. Емилия изобщо не ми се скара. За пръв път от сватбата ни!
— А какво направи?
Татко Кюлц се смути и пийна една глътка, преди да се впусне в подробности.
— Плака! — каза след това той. — За пръв път плака.
— От радост ли? — запита Щруве.
Старият човек кимна утвърдително.
— Страшно, нали? Ужасно се изплаших. Но тя наистина плака. Като някое дете. Думичка не можа да продума.
— Ето, виждате ли! — заяви господин Щруве. — Да бяхте избягал за пръв път преди двайсет години, съпругата ви — прося извинение! — жена ви, още тогава щеше да плаче от радост.
— Тъкмо това си помислих и аз, като окачих слушалката — отвърна Кюлц. — Целият ни живот щеше да бъде друг.
— По-хубав — рече младият човек.
Месарят пак пийна глътка от чашката си и след това каза:
— Тури му пепел! Е, и такъв, какъвто си беше, животът ни бе достатъчно смешен.
Но младият човек не позволи да го отклонят от темата.
— Все пак! — възрази той. — Случаят би трябвало да се разгледа като поучителен. От него би следвало да се извлече полза.
— В смисъл? — запита нервно Ирене Трюбнер.
— Ако се оженя някога — каза Руди Щруве, — щом съпругата ми — прося извинение! — щом жена ми направи опит да се скара с мен, ще отпътувам за Копенхаген.
Младата дама стана.
— Изглежда, че в момента съм излишна тук. Не съм дорасла за подобни житейски мъдрости… След пет минути ще дойда да взема господата. За бала!
Тя се поклони и отиде в стаята си.
Двамата мъже вдигнаха чаши и весело си намигнаха.
— Жените не могат да понасят такива разговори — каза Кюлц. — Но съвсем сериозно, драги мой: ако се ожените, заминете за Копенхаген, преди да е станало твърде късно!
— Непременно в Копенхаген ли трябва?
— Ами! Ако щете, вървете и на Северния полюс! Жените забелязват какво представляваме за тях, едва когато ни няма вкъщи.
— Достатъчно за географията на брака — каза младият човек. — Ще имате ли нещо против, ако ви поканя да полеем нашите тъй понятни грижи с едно божоле?
— Какво ще имам против — отвърна Оскар Кюлц. — Наздраве, млади човече!
— Наздраве, стари господине! — извика Щруве. — Ако не бяха жените, нищо нямаше да ни тревожи. А какво ли щеше да представлява животът ни без тревоги!
По шосето, което води от Рощок за Варнемюнде, се носеше бясно колона от леки коли. Шест рощокски таксита. В първата кола, която осветяваше с фаровете си нощното шосе, имаше само един пътник. Белобрад и с тъмни очила, той отмести стъклото, което го отделяше от шофьора.
— По-бързо! — изкомандува той. — Не всеки разполага като вас с толкова много време!
— Ако се блъснем в някое дърво, няма да пристигнем по-бързо във Варнемюнде — подметна шофьорът.
— По-бързо! — заповяда господинът. — Без възражения! Инак вместо дърво, ще ви намеря нещо по-подходящо.
Той погледна през малкото задно прозорче на колата. Останалите пет автомобила ги следваха в колона.
Във втората кола седяха господата Щорм, Ахтел и Карстен. А освен тях и четвърти господин, който имаше вид на професионален борец: едър и с телосложение на бик. Вратът му приличаше на дънер. Те пушеха и разговаряха тихо.
— Отвратителни навици има шефът! — констатира Филип Ахтел. — Като ме засилват нанякъде посред нощ, бих искал да знам поне защо и за какво!
Карстен каза:
— Все ще има някаква причина. Няма да преобърне цялата програма наопаки само за удоволствие, я.
Професионалният борец тромаво кимна.
— Предчувствувам, че тая нощ ни предстои още една малка тупаница.
— От мен да мине — изръмжа господин Ахтел. — Но аз съм мислещ човек и желая да знам причините! Най-сетне не сме джандари!
— Все ми е едно защо и на кого ще счупя кокалите — заяви професионалният борец. — Важното е да си получа хонорара.
— Пролетарий! — каза господин Ахтел.
— Хайде, не си отпускай много езика! — извика Карстен. — Шефът знае какво върши. Не си пъхай сега носа навсякъде.
— Пък и такъв червен нос изобщо не е за пъхане — каза Щорм.
В танцувалното заведение във Варнемюнде настроението бе повишено. Летовниците се бяха появили в най-различни костюми. Някои като испанци. Други като моряци. Трети в антични костюми. Срещаха се и благородници от времето на рококото.