Върху електрическите лампи беше опъната пъстра прозирна хартия. Серпантини хвърчаха към дансинга от многобройните ъгли, ложи и ниши. Заведението явно бе дело на някой прекалено романтичен архитект. Навсякъде изобилствуваха малки стълбички, уютни кътчета и изящни колони. В него би могло да се играе на криеница.
Оркестърът беше много темпераментен. И при все че Ирене Трюбнер бе избрала маса далеч от неговата площадка, месарят Кюлц още със сядането си почна да води борба със съня.
Младите хора седяха усмихнати до него, решени да бдят над дрямката му.
— Предупредих ви — каза старият човек. — Не зная защо става тъй. Но щом чуя музика, с мен е свършено.
— Никак не ми се вярва, че това е защото не обичате музиката — забеляза учтиво Щруве. — Обратното, убеден съм, че ви изморява именно силната музикалност.
— Точно така! — рече зарадван Кюлц. — Тъй ще да е! Колкото по-силна е музикалността, толкова по-изморен се чувствам… Хайде сега, омитайте се на дансинга!
— Не предпочитате ли да ви правим компания? — запита младото момиче.
— Не, не трябва. Марш оттука!
Те станаха и се запромъкваха покрай масите; препъваха се в стъпала и се лутаха из разните ъгълчета, докато най-сетне стигнаха дансинга. Затанцуваха бавен валс.
Руди Щруве каза:
— Изглежда, това заведение е строено от някой страстен привърженик на готиката, живял през двайсети век.
— Разбирате ли нещо от готика? — запита тя.
— Не. Но и от двайсети век не разбирам нищо.
Бавният валс сякаш нямаше край. Когато за обща изненада оркестърът все пак свърши, ръкопляскаха му дотогава, докато засвири и едно танго. При това човекът при тимпана изпя някакъв текст, който несъмнено бе възникнал от дузина стари шлагери, размесени от автора като салата.
Ирене Трюбнер каза:
— Същински тюрлюгювеч!
— Така и трябва да бъде — заяви той. — Публиката иска да чува все старите песни. Ето защо производителят на шлагери не бива да пише нещо наистина ново. Дори когато може.
След тангото се упътиха обратно към масата си. Татко Кюлц спеше. Всеки път, когато издишваше, космите на мустаците му настръхваха. Погледаха го и го послушаха известно време. Сетне Щруве каза:
— Да го сложим ли да си легне в креватчето?
В същия миг Кюлц отвори очи и смаян погледна множеството около себе си, което жадуваше за забавление.
— Аха — каза сетне той. — Отначало изобщо не можех да разбера къде съм!
Канеше се да каже още нещо. Но внезапно очите му се разшириха и станаха кръгли като на кукла. Изгубил и ума, и дума, той се взираше в масата.
Младите хора проследиха погледа му. Госпожица Трюбнер побледня като платно и дрезгаво прошепна:
— Та това е невъзможно!
На масата имаше едно пакетче!
Беше същото пакетче, което преди обед бе подала тайно в Копенхаген на господин Кюлц, докато минаваха през контролата! И същото пакетче, което фалшивият митнически чиновник беше откраднал от господин Кюлц на ферибота „Дания“!
Старият човек се хвана за главата.
— Спя ли още? — запита той.
— Не — каза Руди Щруве. — Но защо сте толкова развълнуван?
Кюлц се наведе към него, посочи злокобното пакетче и пошушна:
— Това е фалшивата миниатюра!
Щруве погледна госпожица Трюбнер. Тя кимна утвърдително.
— А до него има и писмо — рече Кюлц.
Той посегна към плика.
Младият човек извика келнера, който се бе облегнал на една от колоните.
— Приближавал ли се е през последните минути някой чужд човек до масата ни?
— Не ми е направило впечатление, господине.
— Или пък да е изпращано нещо по някого?
— Не зная, господине.
— Добре — каза Щруве. — Благодаря!
Келнерът се оттегли.
Месарят Кюлц извади очилата от сакото си и разтвори плика. Докато наместваше очилата и вадеше писмото от плика, пръстите му трепереха. Той разгъна листа и прочете написаното.
СВИКНАЛИ СМЕ НАИСТИНА — пишеше в писмото — НА ВСИЧКИ ДЪРЗОСТИ, НО ТОВА, КОЕТО СИ ПОЗВОЛИХТЕ СПРЯМО НАС, БЕЗ СЪМНЕНИЕ Е ВЪРХЪТ НА БЕЗСРАМИЕТО И ОЩЕ ТВЪРДИТЕ, ЧЕ СТЕ БИЛ ЧЕСТЕН ЧОВЕК?
ДО СКОРО ВИЖДАНЕ!
Той подаде писмото на двамата.
Въпреки сериозността на положението, Руде Щруве не можа да сподави смеха си.
— Мошениците са възмутени до дъното на своите честни души! — рече той. — Е, доживяхме и това. Става все по-красиво.
Ирене Трюбнер седеше бледа и мълчалива в своя ъгъл, притискаше силно до себе си чантичката си и се оглеждаше с плах, блуждаещ поглед.