Малко по малко татко Кюлц почна да нервничи.
— Престанете! — каза той. — Може и да сте прав, но какво да сторим? Да чакаме до погребението си ли? Това не ми е по вкуса!
— И на мен — добави Щруве. — Да знаехме поне горе-долу какво възнамеряват да вършат тия типове!
Те помълчаха доста време и гледаха възмутени човешката гмеж, която ги заобикаляше и ни най-малко не се интересуваше от техните грижи.
Келнерът донесе трите коняка.
— Е, хайде, наздраве! — изръмжа Оскар Кюлц.
Вдигнаха чашите си.
Руди Щруве остави своята без да отпие нито глътка. Той гледаше към вратата и каза:
— Сега вече става сериозно! Моля, бъдете нащрек!
Останалите двама проследиха погледа му. И от смайване татко Кюлц се задави. Защото посред заведението стояха господата Щорм и Ахтел! След тях през вратата нахълтаха още хора, които, изглежда, също се числяха към бандата.
— Не смятах това за възможно! — заяви господин Щруве. — Открито нападение? Сред най-мирна обстановка!
Той се наведе и измъкна изпод масата една празна бутилка от вино.
— Имате ли още от тия неща? — осведоми се татко Кюлц.
Той изведнъж се бе разведрил странно и цялото му лице сияеше.
Младият човек му подаде една бутилка.
— Ето! — прошепна той.
— Бих предпочел бастуна си.
Изглежда, че Кюлц държеше особено много на тоя забравен бастун.
Ирене Трюбнер каза решително:
— Дайте и на мен една от тия ръчни бомби!
— Глупости! — заяви Кюлц. — Ако се стигне до замерване с бухалки, вие веднага се мушкате под масата и си запушвате ушите!
— Съвсем не мисля да правя това!
— Сторете го заради мен — замоли я Щруве. — Бъдещият ви съпруг никога не ще ни прости, ако при тоя дуел цялото ви лице стане на драскотини и от утре заприличате на студент от някоя корпорация.
— Бъдете така любезен да не намесвате в играта бъдещия ми мъж! — каза раздразнено тя. — По-добре си отваряйте очите за бандитите!
Щорм и Ахтел бяха седнали до една маса и оглеждаха заведението, сякаш търсеха нещо. Щом забеляза своя стар приятел Кюлц, дребният господин Щорм му махна за поздрав и се усмихна извънредно зарадван.
Темето на стария месар стана яркочервено.
— Такава дързост още не бях виждал! — заяви той. — Ще го чукам с винената бутилка по клепналите уши докато заприлича на вид, покрит с парчета стъкло! А пък другият ме метна, че отивал при жена си и децата си.
— Човек се учи до края на живота си — рече Руди Щруве.
И още в следния миг се оказа, че е прав.
Защото светлината в танцувалния салон угасна! Заведението, в което имаше не по-малко от сто и петдесет души, потъна в непрогледна тъмнина. Мракът погълна всички стълби, ниши, ъгли и ложи. Беше тъмно като в рог.
Оркестърът прекъсна свиренето си с дисонанс. Само първият цигулар изсвири още няколко такта. Сетне и той се отказа. Танцуващите двойки на дансинга и посетителите около масите се разсмяха високо. Паднаха със звън няколко чаши. В някои ъгли се разменяха нежности. Който имаше добър слух, можеше да чуе целувките.
Повечето посетители смятаха всичко това за странна приумица на управата. Но само след миг някой извика:
— Помощ! Помощ!
Беше жена.
Какво ли означаваше това? И то ли беше шега? Всички почувстваха: нито това, нито останалото беше шега.
Сега вече безброй гласове закрещяха пронизително един през друг. Маси и столове се събаряха с трясък. Дъските пукаха. Келнерите ругаеха като файтонджии. Опасяваха се, че посетителите им може да избягат, без да платят. Едно огледало се строши на късчета. Или пък беше стъклена врата? Или прозорец? Нищо не виждаха и буквално Потъваха сред шумовете. Плачове, писъци и истерични смехове се смесваха в едно.
— Светлина! — крещяха хората. — Светлина, светлина!
Хаосът беше пълен. Жени биваха поваляни, хващаха се за чужди дрехи, за покривките на масите, за чужди ръце и крака. Други се опитваха да избягат навън през телата на падналите хора. Но къде ли беше вратата?
Един полилей се счупи. Заваля дъжд от стъкла. Крясъците за светлина и виковете за помощ ставаха все по-отчаяни и звучаха все по-зловещо. Заведението заприлича на истински ад.