— Миниатюрата я няма!
Кракът от стол падна от ръката на Оскар Кюлц. Самият той се строполи върху един стол. Но веднага след това скочи, огледа се и каза:
— Нашият млад приятел също го няма!
— Кой? — запита тя.
— Руди Щруве.
— И той ли? — Ирене Трюбнер поклати глава и впери поглед пред себе си, сякаш недоумяваше. — И той ли?
Когато пристигнаха двамата стражари от полицейския участък, около тях се струпаха летовници с пострадали дрехи и костюми. Крещяха във всички тоналности, че трябва да получат обезщетение.
— Това не е наша работа — заявиха стражарите. — Отнесете се до съдържателя.
Посетителите се втурнаха или закуцукаха към бюфета — кой както можеше. Зад тезгяха стоеше управителят и обръщаше ракия след ракия. Той беше вече накрая на нервите си и довършваше на бърза ръка една бутилка, която по чудо беше останала здрава.
Двамата стражари прегазиха през морето от развалини и се отправиха към старата гардеробиерка, за чиито преживелици вече бяха научили по телефона.
Тя седеше в коридора и държеше в разтрепераните си ръце чорапа, който плетеше.
— Вие сте видяла тия типове, нали? — запита единият стражар.
— Да — заразказва усърдно тя. — Бяха двама. Влязоха оттам, през задната врата и отвориха шкафчето с бушоните. Запитах ги: какво означава това. Но те изобщо не ми отговориха. Поисках да изтичам до кухнята и да повикам някого. Тогава единият от тях ме хвана здраво. Другият издърпа от ръцете ми чорапа. От страх устата ми се отвори. И изведнъж чорапът се намери там. Сложиха ме на стола и го обърнаха тъй, че да не мога да виждам какво правят. Е, и малко след това стана тъмно като в рог.
— А колко лампите светнаха пак?
— Тогава вече ония негодници, разбира се, ги нямаше — обясни старата жена. — Аз пък седях там и гърлото ме болеше.
— Нищо повече ли не знаете?
— Това е всичко. И като преглъщам, усещам бодежи.
— Преглъщайте по възможност по-малко! — посъветва я единият стражар.
Другият запита:
— Паул, разбираш ли нещо? Аз не!
— И аз не — отвърна Паул. — Двама мъже идват, угасват осветлението и офейкват! А след това заведението прилича на битпазар.
— Може да са били хора от конкуренцията — каза гардеробиерката.
Стражарите се ухилиха. Наистина и те не знаеха нищо. Но разбираха по-добре от тия работи!
В този миг в рамката на вратата се появи едър възрастен мъж. Водеше със себе си извънредно красива млада дама, която изглежда, не се чувстваше много добре. Мъжът каза:
— Трябва незабавно да говорим с вас. Позволете да ви се представя: Кюлц!
— Жалби и претенции за вреди следва да се отправят към съдържателя на заведението — обади се единият от стражарите.
Господин Кюлц горчиво се изсмя.
— Ако съдържателят има излишни шест пъти по сто хиляди датски крони, бихме могли тогава да опитаме!
— Как тъй шестстотин хиляди крони? — запита стражарят, когото бяха нарекли Паул. — Да не би да е откраднато нещо?
— Ама че сте и вие — рече Кюлц. — Да не би да си помислихте, че електричеството тук изгасна ей тъй, за удоволствие? От дамата е била открадната една миниатюра. От… от…
— От Холбайн! — допълни Ирене Трюбнер.
— Малкото име? — запита единият от стражарите.
— Ханс — рече младата дама.
— Аха! — извика другият стражар. — Това поне е нещо! Значи, казва се Ханс Холбайн!
— Но за кого говорите вие? — попита Кюлц.
— Как за кого? За крадеца, разбира се, за Ханс Холбайн!
— Човече божи! — възкликна Кюлц. — Та Холбайн е художникът!
И татко Кюлц гордо се изпъчи. Знанието е сила.
— Крадецът е съвсем друг — подхвана след това той. — Крадецът, това са около две дузини хайдуци! Още от Копенхаген ни преследват по петите. На ферибота задигнаха от мен копието на миниатюрата. Това беше една блестяща идея на госпожица Ирене Трюбнер. Но преди малко ми върнаха обратно копието. Изведнъж го видяхме на масата. Заедно с едно писмо. А после стана тъмно. Когато светна отново, истинската миниатюра беше изчезнала от чантата на госпожица Трюбнер! Миниатюрата беше изчезнала. Крадците бяха изчезнали. Изчезнал беше и един наш добър приятел. Навярно са го отвлекли. Жалко, беше много мил младеж. От Берлин. Името му е Руди Щруве.
Госпожица Трюбнер каза:
— Дано не му се е случило нещо сериозно! — Тя помълча малко. После събра сили и продължи: — Трябва веднага да се обадя по телефона в Брюксел. Шефът ми е в Брюксел. Трябва да му съобщя за кражбата.
Двамата стражари дълго време не проговориха нито дума.