— Трябва да зная как е изчезнал Холбайн! Трябва да зная, и толкова!
— Може би изобщо не е изчезнал — рече Карстен. — Ами ако не е бил в чантата на госпожица Трюбнер?
— Не дрънкай глупости! Разбира се, че е бил в чантата й. Когато отиде да танцува на дансинга, тя взе чантата със себе си. Момиче като нея не взима такава голяма чанта на дансинга, ако няма важна причина за това! На всичко отгоре при масата остана такъв един санбернарски пес като оня месар! Изключено!
Карстен затвори куфара.
— А как си обяснявате тогава, че когато нашите хора са бръкнали в чантата, тя е била празна?
— Ако можех да си го обясня, нямаше да беснея така!
Телефонът иззвъня. Професорът взе слушалката.
— Тук професор Хорн!… Аха! Живи ли сте още? Мислех си вече, че се разхождате на лунна светлина с лодка в морето!
Той замълча и заслуша вестите, които му съобщаваха. Внезапно лицето му се удължи неестествено. Бързо и пресипнало запита:
— Положителни ли сте?
Той отново заслуша. След това каза:
— Ти ще пристигнеш по най-бързия начин в Рощок и през следващите дни ще останеш в кръчмата. Няма да мърдаш от телефона! Ясно ли е? А Лайхсенринг ще следва момичето по петите. Какво? Да! Дори ако замине за Китай!
Професор Хорн окачи слушалката.
После набра номера на татко Либлиховата кръчма и поиска да извикат господин Щорм.
— Слушай! — заповяда той, когато Щорм се обади. — Плискайте от стареца да ви свърже с някой надежден гараж! И веднага наемете няколко таксита! След пет минути да бъдете пред университета. Не може ли? Тогава след четири минути! Защо да няма таксита? Аха… Нямам нищо против, стига да намерите нещо подобно. Да, да. Ако ще е гарга, да е рошава!
Той окачи слушалката и, клатейки глава, погледна Карстен. Сетне извика:
— Това е вече върхът!
— Кое?
— Младият човек е изчезнал!
— Кой млад човек?
— Онзи, дето се мъкнеше със секретарката на Щайнхьовел и вашия господин Кюлц!
— Значи, той не е вече във Варнемюнде?
— Не.
— В такъв случай той е откраднал Холбайн!
— Виж ти, как схващаш всичко! — Професорът прокара пръсти през брадата си, сякаш искаше да я откъсне. — Да си пъха главата в моята работа! Чакай, момчето ми, ще те науча аз!
— Той излезе по-хитър от нас — установи Карстен.
— По-хитър ли? Не. Но по-хубав. Много по-хубав! Нима можех да пусна да речем Ахтел подир тая влюбена гъска? Или пък Щорм? С неговите клепнали уши? По кого ли от вас би могла да се заплесне?
— Нямам понятие — рече Карстен. — А къде е сега момчето?
Шефът запали цигара и замислено духна дим от нея.
— Струва ми се, на път към Берлин! Той, естествено, знае, че секретарката на Шайнхьовел е уведомила полицията за изчезването му. Значи, не може да се върне обратно в Копенхаген. А и другите погранични пунктове вече са уведомени.
— Ами че той се намира в съвсем същото положение като нас.
— Трябва да потеглим веднага. Все ще го спипаме някъде. Дори ако трябва да претърся с лупа пътищата за Берлин!
— Бих искал да направя едно предложение — каза Карстен.
— А именно?
— Да оставим момчето да си избяга.
— А Холбайн?
— И него!
— Да не ти е мръднало нещо?
— Не — заяви Карстен. — Нека полицията намери Холбайн, а заедно с него и крадеца! Защо искаш да си пъхнеш пръста в капан за мишки?
— И дума не може да става за такова нещо! — извика професор Хорн. — Няма да се оставя на някакъв любител да ме води за носа! Хубава работа!
— Може би той съвсем не е любител. Може да е от конкуренцията!
— И така да е! Дори да е самият Калиостро — искам да имам Холбайн. Най-напред ни пробутват един фалшификат! А след това някакво си момче, на което устата още мирише на мляко, измъква оригинала под носа ни! Това е вече много! Край!
— Твоя воля!
— След няколко минути ще напуснем Рощок. Вън вече се развиделява. От Нойстрелиц ще телефонираме в Берлин и ще сигнализираме Грауман да тръгне оттам да ни посрещне с хората си. И тогава ще смачкаме тоя Адонис! Цяла трябва да остане само миниатюрата. Нали си спомняш как изглеждаше момъкът?
— Горе-долу!
— Опиши го! Та Грауман и хората му да пипнат точно оня, който ни трябва.
В този миг на вратата се почука.
Двамата изтръпнаха. Посещение в зори, особено в стаите на съмнителни господа, рядко предвещават нещо добро. Професор Хорн бръкна в джоба, където се намираше револвера му и извика:
— Кой е?
— Камериерката — отговори глас от коридора.
— Не сте ми необходима! — извика шефът.
— Предадоха нещо за господин професора — обясни женският глас.
Карстен дръпна резето, отвори вратата, прие едно писмо и заключи отново. Даде писмото на професора.