— Това са вече прави думи! — забеляза комисарят.
Той стана от мястото си.
— Искам да ви помоля да заминете с първия влак за Берлин и да се поставите на разположение на тамошното полицейско управление.
— На Алекс8 ли? — запита Кюлц.
— Точно така. На Александерплац. Властите и обявената от господин Щайнхьовел голяма награда сигурно ще сполучат скоро да открият миниатюрата и крадеца й.
Той изпрати двамата до вратата. Тъкмо когато се готвеше да я отвори, телефонът иззвъня. Комисарят се върна бързо до писалището си, взе слушалката и се обади. След като послуша няколко секунди, той рече.
— Благодаря, колега! — и остави слушалката обратно на вилката.
Ирене Трюбнер и господин Кюлц чакаха при вратата. Комисарят каза:
— Току-що научих, че господин Рудолф Щруве е бил арестуван в берлинското си жилище на Холцендорфщрасе. Моля да ме извините. Довиждане!
Четиринадесета глава
Необикновеният разпит на господин Щруве
Един автобус с около двадесетина пътници бръмчеше вече часове наред по мекленбургските шосета. Най-напред той се беше отправил на югозапад. Чак до Шверин. Сетне внезапно бе свил на изток и след дълго пътуване беше минал край Нойстрелиц.
Пътниците бяха странно нагиздени. Имаха дълги картонени носове и войнствени фалшиви бради. На главите им се виждаха големи шапки и балончета. Човекът, седнал до шофьора надуеше едно тенекиено детско тромпетче. По каросерията на автобуса беше написано с бял тебешир, че се касае за „Рощокския клуб по скат, основан и зарегистриран през 1896 година“. Насядалите в автобуса размахваха балоните си, ревяха фалшиво туристически песни, смееха се буйно и подхвърляха пиперливи забележки на жените и децата, които смаяни спираха край пътя.
Е, в такива излети на разни дружества няма нищо необикновено.
Все пак необикновеното беше, че щом изчезнеха последните къщи на някое селце, глъчката и веселбата в автобуса секваха като прерязани с нож. Тогава пътниците се смълчаваха, гледаха недружелюбно пред себе си и се унасяха в дрямка.
Може би не искаха да смущават спокойствието на горите и ливадите? Или обуздаваха веселостта си, за да не подплашат дивеча?
Работата не беше такава. На пътниците в тоя автобус не доставяше никакво удоволствие да се веселят! По тихите шосета тяхната буйна веселост бързо се усмиряваше и израженията на лицата им ставаха злобно разкривени.
Човекът, който изглеждаше като професионален борец, каза на Филип Ахтел:
— Спокойно можеш да си спестиш картонения нос. Истинският ти нос вече и без това изглежда достатъчно изкуство.
Господин Ахтел отвърна:
— Днес предпочитам полицията да ме вземе за член на клуба за скат от Рощок, отколкото за постоянен клиент на затвора в Пристпензее.
— Поне седалките да не бяха толкова твърди! — изръмжа недоволно Щорм. — Човек може да получи възпаление на сляпото черво!
— Взимай пример от нас — рече Карстен — и не сядай точно върху сляпото си черво!
Зад шофьора, който също бе член на дружеството, седеше професор Хорн. Той нямаше вече брада, бе съвсем гладко избръснат, поглеждаше често една географска карта, сложена на коленете му и се ориентираше по нея. Изведнъж той извика:
— Внимание, приближаваме село! Бих желал да ви замоля този път да бъдете по-весели! В Нойстрелиц се държахте тъй, като че ли се връщате от някое погребение.
Членовете на клуба за скат оправиха картонените си носове и бради, окашляха се хубаво и по съвета на Щорм запяха:
Намекът за „дългото лежане“ раздразни дотолкова господин Ахтел, че той почна да пее фалшиво.
Стигнаха селото. Жителите любопитно се спираха. Децата скачаха покрай автобуса и се мъчеха да докопат някой балон. А маскираните постоянни посетители на затвора крещяха тъй разпалено песните си сред летния въздух, че дим се вдигаше.
В този миг шофьорът удари спирачките. Пътниците в автобуса връхлетяха един върху друг и един през друг.
— Какво има? — запита шефът.
— Нашият момък е спрял при бензиностанцията.
Изведнъж пътниците се умълчаха.
— Ще се развеселите ли веднага, негодници такива? — изръмжа заплашително професор Хорн.
Тутакси всички станаха пак шумни и весели. Около спрелия автобус се насъбраха ратаи, моми и ученици. Настана пъстра бъркотия. Селяни надничаха любопитно от прозорците на своите къщи. Една волска кола се промъкна покрай автобуса. Единият вол спря и не искаше да продължи. Някого балона се издигнаха във въздуха. Децата се разкрещяха и се сборичкаха от възторг. Сцената заприлича на наедно празненство.