Щруве мълчеше.
— Или може би сте забравил как се казва хотелът? — запита подигравателно комисарят.
— Не. Но изобщо не съм преспивал в Бауцен. Посред нощ си заминах обратно. Залъгвах се с празната надежда, че ще мога да си отспя в моето жилище в Берлин. Ако предполагах, че само след един час ще ми позвънят на вратата и ще ме докарат при вас, щях да си остана в живописния Бауцен.
— Вие сте човек без късмет! — установи комисарят.
— От какво се познавам, все съм си такъв — отвърна Щруве. — Нищо не може да се направи против това. Така си е, не ми върви.
— Как се казват вашите бауценски познати или търговски приятели? — запита чиновникът. — Надявам се, че все ще се намери някой оттам, който да докаже алибито ви.
На господин Щруве малко по малко почна да става горещо.
— Дявол да го вземе! — извика комисарят. — Сигурно не сте отишъл в Бауцен, само за да не преспите там!
— Не!
— Или пък да разгледате само старинните стени и кули?
— Не. Ходих в Бауцен, за да поговоря с някого.
— Как се казваше това лице?
— Но, моля ви се, господин комисар! Не се касае за лице, а за една дама! — Той прокара ръце през русата си гривеста коса. — В Бауцен има градски театър. И в тоя театър работи една особа от женски пол която преди време ми беше особено близка. Тогава тя още не беше в Бауцен. Отиде там за тоя сезон. Аз заминах, за да поговоря с нея. След представлението застанах при изхода за артистите и я почаках. И тя наистина излезе.
— Не е възможно! — рече комисарят.
— Но още преди да успея да дам признаци за съществуването си, някакъв друг мъж й подаде ръка. Не исках да преча. Двамата се хванаха под ръка и тръгнаха. Аз пък се отправих към гарата.
— Вие наистина сте за съжаление — заяви комисарят. — Рядко се случва такова алиби. — Той помисли малко и сетне запита: — Но завчера сте бил в Берлин, нали?
Щруве каза с облекчение:
— Завчера ли? Да!
— Отлично! Кой е телефонният ви номер? Ще се обадим на прислужницата ви.
— Много съжалявам. Аз нямам прислужница. Жилището ми е толкова малко…
Комисарят нетърпеливо махна с ръка.
— А къде живее чистачката ви? Ще изпратя до нея някоя служащ. Или нямате и чистачка, господин Щруве?
— Не, имам! Разбира се! Но моята чистачка идва само два пъти седмично. И завчера не е била в жилището ми.
— Драги господин Щруве! Моето търпение е общоизвестно. Ето защо най-спокойно ви питам: от кого искате да събера сведения?
— В момента не зная кого бих могъл да предложа. През последните дни си бях все вкъщи.
— И все сам?
— Точно така — каза Щруве. — Аранжирах една партитура за шейсет инструмента. А това е волска работа. Щом свърших, заминах за…
— За Бауцен — допълни комисарят.
— Точно така. Но какво имате всъщност против Бауцен?
— Почти нищо — отвърна комисарят. След това се изправи, скръсти ръце на гърдите и запита:
— Господин Щруве, къде сте скрил миниатюрата?
— Каква миниатюра? — запита изненадан другият.
— Нима никога не сте чували нещо за Хенрих VIII?
— Е, да, чувал съм нещичко. Но какво общо има това с Бауцен, господин комисар?
— А за Ана Болейн?
— Естествено!
Комисарят се наведе напред.
— Ами за Холбайн-младия?
— Разбира се, чувал съм и за него — призна Щруве.
— Но миниатюрата, на която Холбайн е нарисувал Ана Болейн и която Хенрих VIII получил в дар… за нея не знаете нищо, нали?
— Не, наистина не зная нищо за нея. Най-сетне аз не съм специалист по история на изкуството, господине! Аз съм музикант!
— Така!
— Имам впечатлението, че вас изобщо не ви интересува отиването ми в Бауцен! — Щруве наистина беше засегнат. — От друга страна, съвсем не ми е ясно какво общо може да има с Копенхаген миниатюрата на една екзекутирана англичанка. И защо вие държите толкова, че съм ходил не в Бауцен, а в Копенхаген. Бъдете така любезен и ми обяснете по-подробно всичко това!
— Не — каза комисарят. — Засега разговорът ми с вас ми стига!
Той натисна копчето на един звънец. Появи се полицейски чиновник.
— Отведете пак господин Щруве! — заповяда комисарят и пристъпи към прозореца.
Петнадесета глава
Един клуб за скат си има грижи
Малко след Гранзее, неколцина от членовете на „Рощокския клуб за скат, основан и зарегистриран през 1896 година“, се разбунтуваха. И Щорм, който иначе винаги държеше страната на шефа си, им даде право.
— Какво чакаш всъщност? — запита го нервно той. — Докога ще пеем гръмогласно туристически песни и ще играем по селата ролята на циркови клоуни? Позволи най-сетне на Паулиг да пусне валяка си с пълна пара! Ще настигнем младия човек и ще надупчим с няколко куршума гумите му. После ще му вземем Холбайна, а пък самия него ще оставим добре опакован сред майката природа. Въжета си носим, ще направим от него един здрав пакет и ще го депозираме в някоя по-далечна изкласила нива. Докато го намерят, ние ще сме в Берлин!