— И композиторите крадат понякога — отвърна месарят от Йоркщрасе, — не Холбайновци, а ноти! — Той се изсмя. После махна с ръка. — Но аз не исках да ви обидя. Позволете да ви се представя, името ми е Кюлц!
И тъй като другият не отговори нищо. Кюлц запита:
— Пишете ли шлагери?
— Не! — извика господин Щруве. — Не невежа такъв! А сега си отивам вкъщи! На Холцендорфщрасе, уважаеми господа! Или полицията иска да ме задържи още насила тук като комик?
— Не, не, господин Щруве! — каза комисарят. — Моля ви за извинение от мое име и от името на колегата ми в Рощок.
— Ето на, какво излиза от теориите — измърмори татко Кюлц.
Комисарят не го разбра и продължи:
— Най-късно след половин час вие ще бъдете свободен, господин Щруве. Трябва да уредя необходимите формалности. Само още трийсет минути търпение! И бъдете, моля ви се, също както госпожица Трюбнер и господин Кюлц, на наше разположение през следващите дни.
— Можете да разчитате — заяви композиторът. — Изгарям от нетърпение да се запозная с господина, който е дръзнал да злоупотреби с моето честно име. Дължа това на баща си. Той беше чиновник!
Комисарят заобиколи писалището си и подаде ръка на всички.
— Работата се усложнява — рече той. — Кой ли е откраднал миниатюрата?
— Не зная — каза тихо Кюлц. — Но залагам половин вол срещу един букет теменужки, че не е бил нашият млад човек!
Той подаде ръка на Ирене Трюбнер тъй галантно, като че щеше да я води на венчавка.
— Тъй, а сега да се връщам бързо вкъщи, фамилията и Емилия вече ме чакат!
Шестнадесета глава
Пристигането в Берлин
Междувременно младият човек, който през последните дни се бе наричал Руди Щруве, без да се казва така, беше пристигнал в своето жилище. То беше малко и се намираше на четвъртия етаж в дома на „Кантщрасе“ 177. На месинговата табелка, окачена на вратата на коридора пишеше: Йоахим Зайлер.
Господин Зайлер заключи вратата отвътре, сложи предпазната верига и отиде в стаята, която се намираше в дъното на вестибюла. До голямата кушетка имаше ниска масичка. Младият мъж извади от вътрешния джоб на сакото си едно пакетче и внимателно го сложи на полираната масичка. После се върна във вестибюла, окачи шапката и палтото си в гардероба и отиде в банята да се измие.
Беше изморен като куче. И не бе никак чудно. Когато след пътуването си през Мекленбург и Марк Бранденбург беше предал съгласно уговорката взетия под наем автомобил в гаража „Кинаст“ до Щетинската гара, бе му направило впечатление, че неколцина души, които се мотаеха без работа по улицата, го загледаха прекалено любопитно. Той бързо бе скочил в едно такси и беше избягал.
При все това той не се съмняваше. Положително го бяха проследили и сега вече знаеха къде живее! Навярно очакваха още само господина с бялата брада и тъмните очила, за да преминат към генералната офанзива.
Господин Йоахим Зайлер огледа внимателно лицето, което се взираше в него от огледалото в банята, кимна си замислено и каза:
— Животът е едно от най-тежките неща на тоя свят!
След това приглади косите си с четка и отиде в кабинета си. Той беше в съседство с помещението, където на една ниска масичка се намираше пакетчето.
Отвори прозореца, наведе се през него и хвърли поглед надолу към улицата. Гледан от четвъртия етаж, светът изглеждаше толкова малък, колкото си е в действителност. Отначало не може да открие никой, който да не му се нрави особено. Но като потърси повечко, откри по другата страна на улицата, в безистена до кафене „Хофман“ двама мъже, които гледаха нагоре към неговия прозорец. Щом усетиха, че ги наблюдава, те сведоха глави и се престориха, че ни лук яли, ни лук мирисали.
Йоахим Зайлер почна да си подсвирква тихичко някаква мелодия. Думите към нея бяха:
Сетне затвори прозореца и прегледа пощата, която чистачката беше оставила на писалището му.
Дебела и снажна, госпожа Емилия Кюлц стоеше в магазина и както винаги от тридесет години насам, така и през тоя ден продаваше месо и колбаси.
— Още ли не се е върнал майсторът? — запита клиентката, обслужвана в момента.
Госпожа Кюлц поклати глава в знак на отрицание.
— Още не. Но всеки ден изпраща по една картичка с изглед. От все сърце се радвам, че моят Оскар отиде да види малко свят. Крайно наложително беше за него да си почине. Разбира се, той искаше непременно да вземе и мен! Но нали все някой трябва да остане в магазина.
Не й беше лесно да лъже. Но какво се интересуваха клиентите от разправията в дома Кюлц? Главното беше саламът да е доброкачествен.