— А къде е сега вашият съпруг?
— Във Варнемюнде. Вчера дори се обади по телефона! — („Най-сетне нещо вярно“ — помисли си госпожа Кюлц). — Пътуването през Дания било много изморително. Оскар не е свикнал на пътешествия. И сега ще си почине малко на Балтийско море.
— Има право — каза клиентката. — Често ли се къпе?
— Защо?
— Солената вода изпива човека и страшно го изнервя.
— Не вярвам да се къпе — рече месарката. — Той няма дори бански гащета.
— Е, щом е така, добре — отвърна клиентката и деликатно смени темата. — Дайте ми още три хубави телешки котлета. Да не са много дебели.
— Да ги наплескам ли?
— Моля ви се.
Докато госпожа Емилия Кюлц режеше котлетите и отделяше кокалите, клиентката разглеждаше колбасите, поставени за реклама върху стъклени тавички над тезгяха.
В този миг вратата на вътрешната стая в магазина се отвори и се появи месарят Оскар Кюлц. Той беше си вързал ослепителнобяла, току-що колосана престилка, кимна на вярната си съпруга и поздрави клиентката.
Клиентката извика:
— Мислех, че сте на море?
— Било каквото било — отвърна той. — Всичко си има край, само суджукът има два края! — А на жена си каза. — Внимавай, Емилия! Наплесквай само котлетите, не и ръчичките си! — Той пристъпи към тезгяха и взе сатъра от ръцете й. — Я остави тая работа на мен! Иди през това време да видиш какво съм ти донесъл от моето околосветско пътешествие!
Месарката смутена изчезна във вътрешната стаичка на магазина.
Завърналият се майстор наплеска котлетите, уви ги и през това време разговаряше с клиентката.
— Хубаво е да направи човек едно такова пътешествие, госпожо Брюкнер. Само за една седмица преживяваш повече, отколкото инак за цяла година.
— Да, да — каза клиентката. — След като пътува, човек има какво да разкаже.
— Не-е — рече Кюлц. — Сега това не може! Преди цялата история да излезе във вестниците, не бива да си отваряш устата. Какво ще кажете за прясната руска салата или пък за четвърт шунка? Шунката е вкусна като марципан.
— Дайте ми четвърт салам от езици!
— И него мога да ви препоръчам най-горещо — каза майсторът.
Отряза парче салам, премери го и поклати неодобрително глава. Противно на навиците си, беше отрязал повече.
— Може ли да бъде с шест пфенига по-скъпо? Отвикнал съм. Тъй става то, когато отидеш за пръв път на почивка след трийсет години!
Клиентката се съгласи.
Той уви покупките в един общ пакет, пресметна колко трябваше да се заплати, сложи молива зад дясното си ухо, прибра парите, върна рестото и каза:
— Моля, направете ни пак скоро честта!
Госпожа Брюкнер си отиде. Звънчето над вратата на магазина иззвъня. Господин Оскар Кюлц влезе във вътрешната стая.
Жена му бе седнала на кожения диван и го гледаше с укор.
— Е, хайде сега, недей да ревеш — изръмжа той. — Чисто и просто не можах да издържа повече.
— Защо не ми каза нито дума? Едва не умряхме с децата от страх. На нас ни разправяш, че отиваш в Бернау!
— Може би наистина исках да отида в Бернау — каза замислено той. — Тоест, това е само така, моя теория.
— Теория ли? — запита жена му.
— Е, да „теория“ е чужда дума за „усуквам го“. Но звучи по-добре.
Той се засмя.
— Ах ти, мошенико! — каза гальовно тя и се усмихна.
Цял живот беше ставало все тъй: щом й се засмееше Оскар, тя ще не ще, се усмихваше. Наистина, той не бе имал много причини да се смее. И вината за това беше нейна.
— Как са краката? — запита той.
— Все старата песен. В понеделник пак трябваше да легна. Тогава дойде Хедвига и помогна.
— Добро дете е тя — рече Оскар.
— Да. И ми донесе мравчен спирт. За разтривки. Те ме облекчиха. — Госпожа Кюлц се огледа. — А къде е впрочем подаръкът?
— Точно под него си седнала.
Тя се извърна към стената и видя окачена на един пирон над кожения диван миниатюрата на Холбайн-младия.
— Това не е истинска картина! — рече той. — А само копие от нея. Истинската струва половин милион и е изчезнала. Но за тия неща ще ти разправям по-късно.
Госпожа Емилия Кюлц разгледа твърде критично Ана Болейн.
— Рисувана жена! — установи тя. — И при това с дълбоко деколте!
— Нищо не разбираш от изкуство — каза той.
— Не — отвърна госпожа Кюлц. — По-приятно щеше да ми бъде, ако ми беше донесъл един шоколад.
На къщната врата на господин Йоахим Зайлер се почука. След това се позвъни. После пак се почука. Този път вече с пестници.
— Идвам, де! — извика младият човек. — Който бърза, далеч не стига!
Той прекоси вестибюла и погледна през шпионката на вратата. Площадката на стълбището беше пълна с мъже, които гледаха решително пред себе си.