Тя избърса очите си.
— Не ме ли пускате?
— За нищо на света? — извика той. — А сега разкажете ми най-спокойно как се разигра цялата история!
— Започна — каза тя, — онзи ден. В хотел „Д’Англетер“. Седях пред хотела и пиех кафе.
Йоахим Зайлер седеше в градинката пред кафене „Хофман“ на „Кантщрасе“, пиеше малка пилзенска бира и напрегнато гледаше към дома, в който живееше.
— Здравей, Зайлер! — каза някой. — Днес имаш вид на сомнамбул. Къде те стяга чепикът?
— Братленце, Щруве! — извика силно зарадван младият човек.
— Не сме се виждали цяла вечност!
— Винаги преувеличаваш! — каза Руди Щруве. — Миналия петък бяхме „реми“ на шах на същото това място. Ако вечността не трае по-дълго, вдругиден ще настъпи второто пришествие. — Той седна. Къде се изгуби през това време?
— Имах много работа — отвърна Зайлер. — А ти? Завършена ли е вече симфонията в до минор?
— Не съвсем — заяви композиторът и прокара ръка през русата си грива. — Пак не ми хрумваше нищо. Както обикновено. И отпътувах за Бауцен.
— Защо пък именно за Бауцен?
— Заради една стара изгора. Тя е там в театъра. Но тъкмо тогава пък тя нямаше време.
— Аха! — каза Зайлер.
— Отгатна — отвърна Щруве. — А днес сутринта пък ме подбра криминалната полиция! Какво ще кажеш за това?
— Не може да бъде! Сериозно ли говориш!
— Напълно сериозно. И какво престъпление мислиш, че съм извършил? Първо, не съм бил в Бауцен, а в Копенхаген! Така започнаха. Освен това не съм ходил при старата си изгора. А съм задигнал портрета на някаква английска кралица. Да!
— Ако всичко това беше вярно — каза Йоахим Зайлер, — тогава ти нямаше да седиш сега тука, а щяха да те приберат някъде на топло.
Ниският дебел композитор размаха заплашително ръка.
— Някакъв мошеник си е послужил с името ми. Не е ли невероятно това?
— Невероятно е — рече Зайлер, без да откъсва поглед от дома си.
— Само да пипна някога тоя тип! — извика господин Щруве. — Ще го направя на кайма.
— Тъй му се пада! — съгласи се приятелят му.
— За щастие — продължи да разказва възбуденият композитор, — изведоха ме от килията, за да ме видят някакво младо момиче и един старец с мустаци. Приличаше на Адамсон. Само че много по-едър и по-плещест. А като ме видяха, двамата прихнаха да се смеят! Това ме спаси!
— Как ти се видя младата дама? — попита Зайлер.
— Хубава ли беше?
— Много хубава. Но нима това променя положението?
На събеседника му бе спестен отговорът на тоя напълно основателен въпрос.
Защото при отсрещния тротоар на улицата спряха два големи автомобила с полицаи. Множество стражари наскачаха от колите и се спуснаха към входа на една от сградите.
— Нали това е къщата, в която живееш ти? — запита Руди Щруве.
— Точно така!
Минувачи се спираха. Търговци излизаха от магазините си. Обитатели на съседните къщи се подаваха по прозорците. От минута на минута тълпата растеше. Съвсем непознати хора завързваха разговор. Любопитството и страхът правеха тежкия летен въздух още по-угнетителен, отколкото беше и без това.
— Изглежда, че днешният ми ден е посветен на престъпността — отбеляза тъжно композиторът.
— Откога в твоята къща живеят престъпници?
Събеседникът му мълчеше и не откъсваше поглед от входа на сградата.
Щруве сви рамене.
— Човек трябва най-сетне да се пресели в провинцията. Назад към природата, а? Сред стада овце, глухарчета и прости, непокварени хора!
— Напред към Бауцен! — каза Йоахим Зайлер. — В лоното на природата, или както се казва там твоята бауценска позната!
— Говоря ти напълно сериозно. Цивилизацията е смърт за изкуството.
— Кръшкач! Фактът, че не ти хрумна нищо, не е никакво основание да виниш историята! — заяви Йоахим Зайлер.
Тълпата, която се беше струпала пред сградата на Кантщрасе 177 се размърда. Тя стори път на полицаите, които излизаха от вратата и конвоираха двадесетина мъже със сериозни изражения, свързани с белезници двама по двама.
Арестантите бяха натикани в двете полицейски коли. След тях се качиха и стражарите. Автобусите потеглиха.
И тълпата постепенно се разпръсна.
Седемнадесета глава
Отначало става съвсем иначе…
Един от келнерите, изтичал до отсрещната страна на улицата да разпита какво става, се върна и се насочи към бюфета, за да разкаже новините, които бе узнал. Композиторът Щруве го хвана за фрака му.
— Какво се е случило, господин келнер?