— Някаква банда крадци пробила дупка в избата на дом номер 178, за да мине в номер 177. Портиерът чул шум и алармирал полицията. И когато крадците се промушвали през дупката, дежурната полицейска група пипнала хубавичко всичките един по един.
— А какво е търсила бандата в номер 177? — запита Руди Щруве.
— Да може да знае човек това! — рече келнерът.
Йоахим Зайлер се засмя.
— Може да са искали да си купят от книжарницата няколко картички с изгледи.
— Нищо не разбирам — Щруве тръсна композиторската си грива. — Защо, дявол да го вземе, са копали проход от едната изба до другата? Нали са можели съвсем спокойно да си идат направо в номер 177! Защо ще ходят най-напред в съседната къща?
— Може би прекият път им се е сторил много прост — разсъждаваше Зайлер. — Има своенравни хора.
Келнерът прояви повече досетливост.
— Че нали ако бяха влезли направо в номер 177, щяха да ги открият?
— А пък тъй тъкмо навреме успяха да се изплъзнат от полицията — каза Зайлер.
— Разбира се — рече келнерът. Но веднага се сепна.
— Все пак ги пипнаха! — Той поразмисли малко и додаде. — Иди, че се оправи! Но това с избата трябва да е вярно.
— Защо?
— Крадците изглеждаха много опърпани. Целите им костюми бяха посипани с мазилка като на бояджии. От нищо нещо не става.
Младият човек не беше особено зарадван да чуе това.
„Хубаво ще изглежда жилището ми — помисли си с примирение той. — Какво щастие, че не мога да го видя сега.“
Келнерът изчезна навътре в кафенето, но веднага излезе пак.
— Писмо за господин Зайлер. Предадено е преди минута.
Зайлер разкъса плика. Писмото гласеше:
БИ ТРЯБВАЛО ДА СЕ СРЕЩНЕМ ПО-РАНО И ТО НЕ КАТО КОНКУРЕНТИ, А КАТО СЪДРУЖНИЦИ. МОЖЕ БИ ДРУГ ПЪТ — ТОЗИ ПЪТ МЕ ПРЕВЪЗХОЖДАТЕ. МОИТЕ УВАЖЕНИЯ.
Младият човек пъхна писмото в джоба си и се огледа. Търсеше господин с бяла брада и тъмни очила. Напразно.
Втурна се вътре в кафенето.
— Госпожице — извика той при бюфета, — кой предаде писмото за мен?
— Един едър, възрастен господин.
— С бяла брада ли?
— Не. Гладко избръснат.
— Естествено! — извика Зайлер.
— Господинът имаше вид на учен — каза госпожицата при бюфета.
— Би трябвало да го видите още когато имаше брада! Тогава изглеждаше като цял университет!
Зайлер се втурна обратно в градинката пред кафенето и седна отново до Щруве, който композираше върху мраморната плоча на масата. Беше изтеглил с едно моливче пет паралелни линии и сега рисуваше по тях нота до нота.
Зайлер недоволно оглеждаше улицата. Изведнъж подскочи като наелектризиран и се вкопчи в ръката на Щруве.
— Не ми пречи! — изръмжа приятелят му.
Композиторът изсвири тихо и нежно с уста мелодията, която беше записал с ноти. Приличаше на някое дете на игрище.
— Слушай! — Зайлер разтърси композитора. — Виждаш ли ей там елегантния господин в таксито?
— Зад колата с мебелите ли? До трамвая?
— Да. Таксито не може да мине. Имаме щастие. Слушай, момчето ми! Ако предадеш тоя господин жив и здрав в полицейското управление, ще получиш от мен една целувка по челото.
— Остави тая работа!
— Направи ми това удоволствие. Руди!
— Но как мога да викам полицията да арестуват човек, когото изобщо не познавам!
— Той е главатар на банда крадци!
— Ако толкова те интересува, тогава бъди така добър да си го хванеш сам!
— Нямам време — каза Зайлер. — Руди, хайде, тръгвай! След това ще ти разправя кой се е подвизавал в Копенхаген като господин Щруве!
— Онзи, който е мишкувал под мое име ли?
— Тъкмо той! — Зайлер сключи ръце умолително. — Но заминавай веднага! Колата с мебелите може всеки миг да се отмести! И тогава оня тип ще офейка!
— Откъде познаваш ти фалшивия Щруве?
Зайлер се наведе напред и прошепна нещо на ухото на своя приятел. (Прошепна го, та читателите да не могат още да узнаят какво каза.)
— Аха. И тогава, значи, ще ми покажем моя двойник?
Щруве вече трепереше от възбуда.
— Е, да, разбира се!
— Толкова отблизо, че да мога да му залепя една?
— Още по-отблизо! Но сега заминавай! И запомни номера на автомобила.
— Фурнозо в октави! — извика Щруве, нахлупи шапката върху главата си, махна на едно празно такси и се отправи на необуздан лов.
Зайлер плати на келнера и се упъти към съседния ъгъл, където чакаха таксита. Седна в първата кола и каза на шофьора:
— „Йоркщрасе“, ъгъла с улица „Бел-Алианс“. Но бързо! Можете да си спестите заобикалянията. Зная пътя.
Ирене Трюбнер беше завършила разказа си. Не бе прибавила нищо и само малко премълча. Сега седеше безмълвно в удобното кресло на Йозеф II и чакаше присъдата си.