— Не съвсем, господин комисар! Това, което бяхте така любезен да ми връчите, за съжаление не е истинският Холбайн, а имитацията!
Осемнадесета глава
Моторизираната гонитба
Няколко минути комисарят и неговите посетители стояха, без да могат да проговорят нито дума. Гледаха се един друг съвсем изумени и сякаш парализирани от ужас.
Криминалният комисар пръв се съвзе и заговори.
— Значи това е копие? Положителен ли сте, че не се заблуждавате, господин Щайнхьовел?
— Не се заблуждавам — отвърна колекционерът. — В цяла Европа, и това не е преувеличение, няма човек, който в дадения случай би могъл да се заблуди по-малко от мен.
Той сложи имитацията на Холбайновата миниатюра обратно в дървената кутийка с кадифена подплата и остави кутийката на писалището.
Месарят Кюлц развълнувано теглеше рошавите си мустаци.
— Ама че дяволска работа! Ние търчим заедно с полицията подир една банда от мошеници, а бандата търчи подир един млад човек! И сега излиза, че вместо истинската миниатюра, младият човек е задигнал фалшивата!
— Разбирам — каза Ирене Трюбнер. — Нали миниатюрата беше открадната от моята чанта! А когато лампите в танцувалното заведение отново светнаха, чантата ми беше празна!
— Възможно е да сте се заблуждавали — каза чиновникът. — Може би преди нападението в чантата ви се е намирал не оригиналът, а имитацията?
— Изключено! — отвърна младата дама. — Напълно изключено! Тъкмо тогава бандата беше върнала имитацията. Когато лампите угаснаха, тя още се намираше на масата, пред господин Кюлц!
— Точно така — потвърди месарят. — Заедно с онова безсрамно писмо.
— Изправен съм пред загадка — заяви комисарят. — Господин Щайнхьовел, възможно ли е да съществуват няколко имитации?
— Не. Това е невъзможно!
— Тогава — каза комисарят — има само едно решение! Щом като миниатюрата, която смятахме досега за истинска е копие, то по необходимост другата, на която сте гледали досега като на имитация, трябва да е оригиналът! Драга госпожице Трюбнер, къде се намира в момента втората миниатюра?
Устните на младото момиче бяха побледнели и трепереха.
— Аз я подарих на господин Кюлц, защото той беше толкова мил към мен. Мислех си, че господин Щайнхьовел сигурно няма да има нищо против.
Господин Щайнхьовел посочи дървената кутийка, която се намираше на писалището.
— Истинското копие ще дадем на драго сърце за спомен на господин Кюлц. Но какво направихте междувременно вие, господин Кюлц, с миниатюрата, която моята секретарка ви е подарила вчера и която, както сега излиза, е била оригиналът?
Месарят се удари с пестник по коляното.
— Ама че луда работа!
И гръмко се разсмя.
— Къде е миниатюрата? — нервно запита комисарят.
— Закачена е в нашата стая зад магазина! — извика доволен Кюлц. — Над стария кожен диван. До семейните снимки!
Останалите си отдъхнаха с облекчение.
— Ако научи, че над дивана ни виси половин милион, моята Емилия ще се побърка. Знаете ли какво ми каза, когато видя миниатюрата? — Кюлц, умишлено позамълча. Сетне продължи: — Каза, че би предпочела да получи един шоколад!
Другите учтиво се усмихнаха.
— Е, — заключи комисарят. — Значи, все пак още веднъж имахме щастие. Опасявах се вече, че господин Кюлц е оставил половината милион във влака.
— Моля ви се — рече Кюлц. — Подарък от госпожица Ирене не се оставя току-тъй! Та това би било направо грях!
— Драги господин Кюлц — замоли го комисарят, — бъдете така любезен и се обадете по телефона на съпругата си! Кажете й, че веднага ще изпратим при нея двама наши служители. Нека им предаде малкия спомен от пътешествието ви! На драго сърце ще й изпратим в замяна няколко шоколада.
— Дадено — каза Кюлц. Той пристъпи към телефона. — Но изпратете, моля ви, цивилни. Инак на „Йоркщрасе“ ще си помислят, че Кюлцови са станали апаши.
— Както желаете!
Месарят набра номера, и докато чакаше връзка смигна на госпожица Трюбнер.
— Да, да — каза той добродушно. — Какво ли щяхте да правите, ако не беше татко Кюлц!
В апарата се обади някакъв глас.
— Ало! — извика Кюлц. — Емилия, ти ли си? Да, аз още съм в управлението. Сега слушай добре! Но не се плаши! Ще изпратим при теб двама чиновници от криминалната полиция. Не, не. Няма да вземат теб, а миниатюрата. Миниатюрата! Разбираш ли? Как? Бе булка, малката картинка, дето ти я донесох от пътешествието! Дето виси над дивана! Разбра ли ме? Е, това е то!
Известно време от слушалката не се чуваше нищо, а след това — цял порой от думи.
Господин Оскар Кюлц изведнъж се облегна тежко на писалището. После съвсем унило остави слушалката, впери очи в комисаря и другите и прокара ръка по челото си. Отправи се с тромави стъпки към стола си и се строполи в него.