— Какво ви е? — запита ужасено госпожица Трюбнер.
— И моята миниатюра е изчезнала — каза тихо той.
Комисарят подскочи.
— Какво значи това, господин Кюлц?
— Ако знаех само! — каза обърканият месар. — Дошъл някакъв млад човек и искал спешно да говори с мен. Емилия го отвела в стаята зад магазина. Казала му, че може да ме почака там. После влезли клиенти. Жена ми трябвало да отиде в магазина. А когато се върнала отново в стаята, младият човек вече го нямало там. Тя, разбира се, си помислила, че му е омръзнало да чака, и не си блъскала повече главата. И едва сега, когато й се обадих по телефона, забелязала, че миниатюрата не виси вече над дивана! Значи тоя тип чисто и просто я е смъкнал от пирона и е изчезнал през вратата, която води към коридора!
— Пак тоя млад човек! — изрева комисарят извън себе си и яростно запрати големия дюлгерски молив в кошчето за отпадъци.
Господин Щайнхьовел се усмихна тъжно.
— Всъщност аз обичам кадърните млади хора. Но трябва да призная — този млад човек ми се струва прекалено кадърен.
Комисарят вдигна глава.
— Той навярно е забелязал след нападението във Варнемюнде, че по невнимание е откраднал копието. И затова, след като заключил бандата в жилището си, е оставил там и миниатюрата. По тоя начин с един куршум е ударил два заека. Отървал се е от конкуренцията. И освен това е можел да разчита, че поне за известно време ние ще смятаме копието за оригинала. И че така пак ще спечели преднина! Отишъл е тогава при госпожа Кюлц и преспокойно откраднал оригинала, който висял на стената, без да го ценят и без да му обръщат внимание.
— А откъде е можел този… този млад човек да знае, че втората миниатюра се намира у господин Кюлц? — запита госпожица Трюбнер. — Младият човек отдавна беше напуснал Варнемюнде, когато аз подарих на господин Кюлц онова, което смятахме за копие! Всичко това е много невероятно!
Комисарят отхвърли това възражение само с едно махване на ръка.
— Чисто и просто се е опитал! Най-сетне втората миниатюра е трябвало да бъде някъде. Пък и не бива да забравяме — често пъти мошениците имат повече късмет от почтените хора.
Месарят Кюлц измърмори:
— Все тия теории!
Сетне отново потъна в мрачни мисли.
— Възражението на моята секретарка — заяви господин Щайнхьовел — без съмнение е основателно. Струва ми се, че ние все още не знаем всичко.
— Теории — промърмори татко Кюлц. — Теории и нищо повече. — Изведнъж той се изправи и застана пред колекционера. — В едно нещо обаче няма никакво съмнение! Миниатюрата е изчезнала! Господин Щайнхьовел, дължа ви половин милион! Никакви противоречия! Имам в банката шест хиляди марки. Те са ваши. Освен това ваш е и магазинът ми. Доходът от него не е лош. Работи добре. Аз ще се оттегля с жена си при децата.
— За бога! — Викна изисканият стар колекционер на художествени предмети и вдигна отбранително ръце. — Какво ще правя аз с една месарница?
— То си е ваша работа — отвърна Кюлц. — Продайте магазина! През целия си живот не съм имал дългове. Тъй ще бъде и занапред. Няма да се успокоя дотогава, докато притежавам макар и едно копче за панталон, което не ми е абсолютно необходимо. Всичко, каквото имам, от днес нататък е ваше. Може би ще ми позволите да задържа няколко костюма. Те и без това няма да ви станат. После ще уредим всичко писмено.
Месарят седна пак и с разтреперани пръсти извади от табакерата си една пура.
— Вие май не сте на себе си! — рече господин Щайнхьовел. — Първо на първо, вие сте смятал, че у вас е имитацията. И второ, ние пак ще си получим оригинала! Нали, господин комисар.
— Разбира се! — увери ги несигурно комисарят.
— Вие сам не вярвате на думите си — каза Оскар Кюлц. — Ако тоя млад човек е наистина мошеник, вие ще видите вашия Холбайн на куково лято! Можете да бъдете сигурен в това!
— Изглежда, че нямате много добро мнение за полицията — рече криминалният комисар.
Господин Оскар Кюлц изобщо не чу възражението му, а замислено кимна на стария колекционер.
— После ще уредим всичко писмено — повтори сериозно той.
Композиторът Щруве пътуваше вече повече от час след стария гладко избръснат господин! Двамата шофьори много скоро бяха разбрали, че клиентите им съвсем не са тръгнали на разходка. Особено на единия от тях това беше станало ужасяващо ясно. В момента, когато поиска да спре, за да запита своя пътник, защо го кара да фучи безцелно и с бясна скорост по десетки главни и странични улици, той забеляза в огледалото, че изисканият господин извади от джоба си револвер, свали предпазителя и опря дулото му по недвусмислен начин в коженото шофьорско яке.