— Е, хубаво — рече чиновникът и тръгна пред другите, които колебливо го последваха.
Един прислужник ги отведе на първия етаж, в луксозно подредена приемна.
Малко след това се появи генералният директор на „Беролина“, господин Кюлевайн. Той изглеждаше много енергичен и представителен, запозна се с господата и извънредно много се радваше, както неколкократно подчерта, да види при себе си прочутия колекционер на художествени предмети господин Щайнхьовел.
След като създаде около себе си доста очарователна атмосфера, той седна и енергично натисна един звънец. После се обърна отново към колекционера:
— Ориентиран съм само в общи черти относно сключената застраховка между вас и нашето дружество. Огромният брой на сделките, надявам се, ще ме извини. Все пак струва ми се, чух, че сте имал известни тревоги във връзка с миниатюрата, която сте закупили в Копенхаген за шестстотин хиляди крони и сте застраховал за петстотин хиляди марки при нашия датски генерален представител Кристенсен.
Останалите присъствуващи бяха слисани и си размениха учудени погледи. Изисканият стар господин Щайнхьовел пръв се съвзе.
— Имал съм тревоги ли? Но, моля ви се, господин Кюлвайн! Аз все още съм в тревога! Дори в голяма тревога!
Генералният директор не можа да го разбере.
— Но защо, уважаеми господин Щайнхьовел?
Някакъв служещ, за когото навярно се беше отнасяло позвъняването, влезе в стаята и се поклони.
— Нашият прокурист — обясни Кюлейван. — Драги Клапрот, ето ви ключа за хранилището. Бъдете така добър и ни донесете пакетчето, в което се намира копенхагенската миниатюра.
Прокуристът Клапрот взе ключа на хранилището и излезе.
— Ама че чудо невиждано! — извика Оскар Кюлц.
Господин Щайнхьовел възбудено подръпна маншетите си.
— Трябва да ни извините, че не сме вече на себе си, господин Кюлейван. Но миниатюрата, за която твърдите, че се намира във вашето хранилище, само преди час беше открадната от жилището на господин Кюлц!
— Точно така — каза Кюлц. — Беше окачена над дивана във вътрешната стая на магазина.
Госпожица Трюбнер допълни:
— Защото ние я смятахме за имитацията. Но това беше заблуда.
Господин генералният директор Кюлевайн ги гледаше тъй, както никой звероукротител би гледал своите лъвове, ако от разсеяност е влязъл в клетката им без револвер и без камшик.
Намеси се и комисарят.
— В момента двадесетина от нашите моторизирани патрули кръстосват цял Берлин и търсят едно такси. Предполага се, че крадецът на миниатюрата е в него и иска да избяга заедно с истинския Холбайн!
— Но това е пълна безсмислица! — извика генералният директор. — Уверявам ви (този израз му беше останал още от времето когато бе работил като застрахователен агент), уверявам ви, че миниатюрата не е открадната, а си лежи съвсем запазена в нашето хранилище и след няколко мига ще бъде предадена на господин Щайнхьовел!
— Изключено ли е да имате грешка? — запита господин Кюлц.
— Напълно изключено! — Но изведнъж господин генералният директор се разколеба. — Младата дама говореше за някаква имитация. Да не би у нас да е имитацията?
— Не — каза господин Щайнхьовел и извади от джоба си едно пакетче. — Имитацията е вече у нас.
В този миг прокуристът господин Клапрот се появи отново и предаде на шефа си ключа на хранилището и пакетчето, което бе натоварен да донесе.
Останалите седяха съвсем замаяни и гледаха като втрещени тайнственото пакетче.
— Моля, заповядайте!
Господин Кюлевайн го поднесе със замах на стария колекционер.
Господин Щайнхьовел бързо развърза пакетчето, разви дървената кутийка и я отвори.
— Миниатюрата! — прошепна госпожица Трюбнер. — Наистина!
Колекционерът извади от джоба си лупата, подложи миниатюрата на кратък преглед, облегна се назад в стола си и промълви:
— Невероятно! Истинската е!
— Е, видяхте ли? — заяви генералният директор. Той се обърна към прокуриста и каза усмихнато: — Господата не искаха да повярват, а току-що твърдяха, че преди час това пакетче било откраднато и крадецът се опитвал да избяга с миниатюрата с едно такси. — Той развеселен вдигна вежди. — Драги Клапрот, откога лежи пакетчето, очакващо непокътнато своя господар в нашето неразбиваемо хранилище?
Прокуристът се наведе и отговори тихо:
— От около половин час.
Генералният директор на „Беролина“ подскочи ужасен.
— Какво говорите? Едва от половин час? Изпратете ми веднага чиновника, който се е занимавал с тоя случай!
Прокуристът Клапрот бързо излезе от стаята.
Господин Кюлевайн сновеше объркан нагоре-надолу по големия мек килим, който покриваше пода и поглеждаше заплашително към вратата.