— Трябва да ме извините — подхвана той, — че така-а-а…
— Падам от небето — помогна му с готовност месарят.
Генералният директор се усмихна пресилено.
— Точно така. Преди двадесет минути научих, че господин Щайнхьовел е на път, за да получи от нас миниатюрата. Когато се явихте заедно с един криминален комисар, малко се позачудих. Но изглежда, че днес ще имам още доста случаи да се чудя.
— Божа работа! — рече Кюлц. — А заедно с вас ще се чудим и ние. Седнете докато е време, господин генерален! Няма да ви бъде вредно! — След това се обърна към госпожица Трюбнер. — Като че съм ударен с мокър парцал по главата. Съвсем положително ли е истинската миниатюра това тук? Или е само някоя нова теория?
— Тази миниатюра е оригиналът — каза господин Щайнхьовел. — И това е единственото, което до този миг и сигурно.
Вратата се отвори. В стаята влезе един млад човек.
— Един от нашите поддиректори — заяви безмилостно господин Кюлевайн. — Той е запознат с материята.
Младият човек, който бе запознат с материята, се поклони и пристъпи по-бързо.
Беше господин Йоахим Зайлер!
С изключение на Ирене Трюбнер отначало никой не разбра, защо старият Кюлц подскочи и затанцува като някой индианец около младия човек.
Столът падна. Кюлц извика: „Ура!“ и притисна към гърдите си поддиректора на „Беролина“.
— Браво, моето момче! — ревеше той. — Да ни изиграете такъв номер! Голям дявол сте! — Кюлц се смееше неудържимо. — Веднага казах, че не сте истински мошеник! — Сетне се извърна гордо и посочи важно към Зайлер. — Ето го, господа! Това е той!
— Кой е това? — запита генералния директор Кюлевайн.
Криминалният комисар обясни:
— Предполагам, че става дума за човека, който само преди час е задигнал миниатюрата от жилището на господин Кюлц.
— Всемогъщи боже! — промълви генералният директор. Почти си чуваше, как по гърба му полазиха мравки. — Зайлер, нима вие сте крадец?
Младият човек смутено сви рамене.
— Нямаше как! Драги господин Кюлц, моля със закъснение за позволението да крада от вашия дом!
— Колкото искате, моето момче! — извика Кюлц. Толкова се радвам, че не сте крадец, а само се вмъквате с взлом!
Йоахим Зайлер каза:
— Работата беше доста объркана. Имах впечатлението, че в моето жилище полицията е пипнала само една малка част от бандата. Всъщност отидох само от предпазливост във вашата колбасарница, татко Кюлц. Естествено също тъй възможно беше миниатюрата да е пристигнала вече във вилата на господин Щайнхьовел, но не беше. Тя си висеше над вашия диван.
Старият колекционер на художествени предмети се бе позамислил и каза:
— А знаете ли, че във Варнемюнде не сте откраднали оригинала, а копието? Или това стана просто по недоглеждане?
Генералният директор Кюлевайн явно се задъхваше.
— Какво? Значи нашият господин Зайлер е крал и във Варнемюнде?
— О, да — отвърна скромно младият човек. — Налагаше се! Човек не винаги може да постъпва тъй както иска. Когато светлината в танцувалното заведение угасна, не можеше вече да се пипа с кадифени ръкавици. Разтворих чантата на госпожица Трюбнер, бръкнах бързо в нея и задигнах миниатюрата.
Комисарят погледна недоверчиво престъпника.
— Как стана тъй, че във Варнемюнде откраднахте именно оригинала, а пък в дома ви ние намерихме имитацията? Впрочем благодаря ви, че предадохте в наши ръце бандата!
— Сторих го на драго сърце! — отговори младият човек. — Що се отнася до двете миниатюри, манипулацията беше много проста. Когато светлината угасна, копието още се намираше на масата. Бандата току-що го беше върнала тайно на господин Кюлц! Аз откраднах в тъмнината оригинала от чантата на госпожица Трюбнер. Сетне го оставих на масата, като че ли е копието и задигнах копието! И с копието избягах.
Господин Зайлер се позамисли и доволно се усмихна.
— Е, да — продължи после той. — Сега вече, разбира се, всички участници трябваше да си помислят, че съм изчезнал с оригинала! По този начин бандата изгубваше всякакъв интерес към госпожица Трюбнер и господин Кюлц. От този миг нататък тя преследваше само мен и мнимия оригинал в джоба ми. Тъй ми се удаде на подмамя тия типове след себе си от Варнемюнде чак до Берлин. И тогава устроих арестуването им в моето жилище. Както виждате, всичко беше сравнително просто. А действителният оригинал поне за известно време беше в безопасност. Също както и госпожица Трюбнер и господин Кюлц.
— Великолепно! — извика месарят. — Приказно! Като слуша човек такова нещо, идва му да ви завиди!