Криминалният чиновник запита:
— Как се казвате?
— Професор Хорн.
— Не се ли лъжете? — попита комисарят. — И не е ли възможно също тъй да не сте някакъв професор, а да се казвате Клоц?
— И това е възможно — каза шефът на бандата. — Не би било учтиво да ви противореча.
— Необичайна среща — заяви комисарят. — Често се е случвало вашата фирма да извърши кражба и ние да не успеем да ви пипнем. Но вие да не успеете в кражбата, а ние въпреки това да ви пипнем, е нещо ново.
— Действително — каза професорът. — Нещо ново! За това е виновен младият човек. — Той посочи Зайлер и додаде: — До влизането си в тази стая смятах, че той е наш конкурент. А сега за мое съжаление съм принуден да установя, че прахосва таланта си като тъй наречен полезен член на тъй нареченото човешко общество. — Професорът погледна подигравателно Зайлер. — Мъчно ми става, като ви гледам в тази обстановка. Вие се лишавате от много приключения и проваляте едно голямо бъдеще. — Той сви рамене. — Предлагам да ме отведете оттук.
— Много съдържателно предложение — каза комисарят и даде с ръка знак на полицаите.
Те напуснаха стаята заедно с господин Клоц.
Щруве получи от комисаря похвала заради успеха си като криминалист.
Композиторът отказа да приеме комплиментите.
— Сторих го само, защото Зайлер ми обеща, че ще ми покаже оня тип, който си е послужил незаконно с моето име. За да мога най-сетне да ударя плесниците, за които ме сърбят ръцете.
— Нима не знаете кой е мнимият Щруве? — запита слисана Ирене Трюбнер.
— Нямам понятие — отвърна Щруве.
Кюлц се усмихна дяволито.
— Е, тогава можете да наплескате човека още тук.
— Какво? — Ниският дебел музикант втренчи поглед в месаря. — Нима тоя тип е тук, в стаята?
Останалите кимнаха утвърдително.
— Зайлер — промълви Щруве. — Кой от присъстващите беше? Казвай бързо! Не ме измъчвай като инквизитор!
— Това бях самият аз! — отвърна младият човек. — Руди, не ми се сърди прекалено много. Просто не ми хрумна друго име. Тъй, а сега удряй здраво. Обещавам, че няма да ти отвърна с удар.
Щруве се усмихна смутено. После ръгна юнашки Зайлер в ребрата и каза:
— Да ударя плесник на приятеля си? Не-е! Сега стоя тук на „Бойстщрасе“ с два латентни плесника и не зная какво да ги правя!
— Това трябва да е отвратително състояние — каза старият, изискан господин Щайнхьовел.
Комисарят беше отишъл да отпрати цивилните полицаи, които все още оглеждаха сградата на застрахователното дружество с бдителни погледи.
Господин Щайнхьовел бе помолил да телефонират за колата му. Седяха и чакаха. Кюлц надълго и нашироко описваше на композитора приключенията, които бе преживял Зайлер между Копенхаген и Берлин. Докато разказваше, той размахваше двете си ръце, сякаш гребеше и просто не можеше да се насити. Още отсега, няколко часа след като бяха извършени, делата на младия герой придобиваха легендарни размери.
Старият колекционер слушаше усмихнат и мислеше: „Устата на народа се разтвори и гледай — в нея има шестдесет и четири зъба! По-рано са убивали дракони, днес залавят мошеници. Изменят се само второстепенните неща. Народните предания надживяват техниката.“ И колкото повече потъваше в своите историко-философски предположения, толкова по-малко чуваше.
И Зайлер не слушаше. Той беше седнал до Ирене Трюбнер и й зададе същия въпрос, който й беше задал преди двадесет и четири часа:
— Искате ли да се сдобрим?
Тя не отвърна на въпроса му, а заяви:
— Довечера ще дойда във вашето жилище и ще огледам щетите, господин директоре. Утре можем да купим нови мебели. Зная разни магазини, където човек може да бъде обслужен добре и на умерени цени.
Той мълчеше.
— Удобно ли ви е довечера към седем часа? — продължи тя. — Нали живеем съвсем наблизо. Вие сте на „Холцендорфщрасе“, нали? Кой номер беше, моля?
Той я погледна враждебно. Очите му приличаха на пламтящи въглени.
Тя каза:
— Ах, не! Вярно, вие не живеете на „Холцендорфщрасе“. Това се оказа лъжа, господин директоре! Мога ли да ви замоля за истинския адрес? Но не само приблизително, нали?
Той се отдръпна.
— Отказвам се от любезното ви съдействие. Една маса и няколко стола мога да купя и сам.
— Моят шеф ми възложи да ви помогна. Ще дойда към седем часа. По делови работи на мен може да се разчита напълно.
Той се въртеше насам-натам върху стола си, като че седеше върху запален примус.
— Няма да ви отворя. Излишно е да идвате. Плюя на помощта ви. Предпочитам до края на живота си да живея в кокошарник.
— Значи към седем часа — отвърна непоколебимо тя. — Остава така.