Нишката на търпението на Зайлер се скъса. Той скочи.
— Слушайте каквото ви се казва! — викна той. — Ако дойдете, ще ви хвърля надолу по стълбището! Живея на четвъртия етаж и ще си заслужава!
Сетне изхвръкна като хала от стаята и затръшна вратата.
— Небеса милостиви! — каза уплашено Кюлц. — Какво стана?
— Нищичко — заяви госпожица Трюбнер.
— Е, аз не знам! — обади се ниският дебел господин Щруве. — Но ако някой ми заявеше, че ще ме хвърли надолу по стълбите, щях да взема това малко по-сериозно.
— Той обаче съвсем не го заяви на вас, а на мен — рече тя. — В това все пак има разлика.
Нейният шеф, колекционерът на художествени предмети, потри ръце. Всъщност то беше във връзка с недостатъчно правилното му кръвообращение, но винаги изглеждаше тъй, като че ли се чувствува особено доволен.
— Щом като не е било заплашване — заяви остроумно той, — тогава може да бъде само обяснение в любов.
— Наистина ли? — запита Кюлц. — Е, в такъв случай честитя ти от все сърце, детето ми! Отдавна не съм бил кум.
И при все, че не е обичайно да се приемат честитки за това, че ще те хвърлят надолу по стълбите, Ирене Трюбнер сведе хубавата си глава и каза:
— Много благодаря, господа!
Един от прислужниците съобщи, че колата на господин Щайнхьовел е пристигнала.
Тръгнаха.
Колекционерът спря месаря и му подаде една дървена кутийка.
— Замалко щях да забравя! Ще ми позволите ли да ви подаря още веднъж, и сега вече завинаги, копието от Холбайн, което отдавна ви принадлежи?
Кюлц стисна ръката му и пъхна кутийката в джоба си.
— Това ще ми остане траен спомен. А пък на моята Емилия ще купя един шоколад.
Стаята остана празна най-много за половин минута. След това Ирене Трюбнер се върна, вдигна телефонната слушалка и поиска да я свържат с директора Зайлер.
— Ало!
Гласът му прозвуча груб и пресипнал.
Тя не отговори, а само сви устни.
— Ало! — извика сърдито той. — Дявол да го вземе! Кой е насреща?
— Ирене — каза тихо тя. — Искате ли да се сдобрим!
Господин Щайнхьовел беше седнал в колата си.
— Къде е секретарката ми? — запита той.
Руди Щруве посочи към портала на застрахователното дружество. Тримата мъже се усмихнаха.
Кюлц пристъпи съвсем близо до колата и каза:
— Драги господин Щайнхьовел, искате ли да ми направите още една много голяма услуга?
— На драго сърце!
Кюлц извади кутийката от джоба си и я подаде на колекционера.
— Прегледайте, моля ви се, още веднъж хубаво, дали това е съвсем сигурно истинската миниатюра. Ако излезе пак фалшивата…
Господин Щайнхьовел се засмя.
— Положително е фалшивата.
— Като казвам „фалшивата“, искам да кажа „истинската“ — обясни татко Кюлц.
— А, добре тогава!
Колекционерът извади от джоба си лупата, разтвори кутийката, огледа миниатюрата, която бе подали и замръзна от ужас.
— Действително! — извика той. — Дал съм ви оригинала!
— Страхотно нещо! — промълви татко Кюлц. — Значи, цялата комедия можеше да започне пак отначало! Умът ми не го побира!
Господин Щайнхьовел грижливо прибра във вътрешния си джоб истинския Холбайн, подаде на Кюлц другата кутийка и каза:
— Сега обаче всичко е наред!
В този миг Ирене Трюбнер излезе от сградата и кимна щастливо на тримата господа.