— Няма да си разменяме там нито дума. Няма да се поглеждаме дори. Вие ще вземете незабелязано пакетчето и ще го приберете в куфара си. А в Берлин, на Щетинската гара, изведнъж ще се познаем пак! Ясно ли е?
— Кървав пот ще се лее — изказа опасението си той.
— Но щом е за вас, никой салам не ми се свиди!
— Довиждане! — каза тя. — А за в бъдеще господин Щайнхьовел ще трябва да купува месо само от вас. Инак на първи ще подам оставка.
— По-добре да купува от Ото — рече месарят Кюлц.
— Ото има по-голяма нужда от клиентела.
— Дадено! А сега аз тръгвам към града. Вие пък, моля ви, отдалечете в някоя друга посока. Инак може да привлечем върху себе си вниманието. До утре, татко Кюлц!
Тя му се усмихна признателно и се отдалечи.
— До утре — рече той.
Изпрати я с поглед. Тя мина през една от сводестите порти и изчезна.
— Какво старо магаре съм! — промърмори той.
И дълго не можа да се отърве от тая мисъл.
След като напусна Амалиенборг. Оскар Кюлц се озова на Бредгаде. На тая улица има извънредно много антикварни магазини. Тъй като, макар и отскоро, все пак имаше вече вземане-даване с миниатюри, Кюлц сметна за свой дълг да се позанимае с изкуството. Той търпеливо се зае да разглежда всички витрини. Видя гравюри на мед, златошити епатрихили, сребърни свещници, мадони от боядисано дърво, японски акварели, негърски идоли, стари календари, полинезийски танцьорски маски, резби върху слонова кост, рупински щампи и още много неща. Повечето от тях не му допаднаха.
Пред един от магазините стоеше дребничкият господин, който му бе разяснил разликата между германските и датските пощенски марки. Щорм благоговейно беше потънал в съзерцание.
Известно е, че в числото най-големите постижения Шопенхауер е поставил контемплацията, т.е. съзерцаването на творби на изкуството, без да се породи желание за притежанието им. Волята и жаждата за собственост мълчат. Приближил се до тази Нирвана, у човека остава само същественото. Шопенхауер е познавал добре хората… Толкова за господин Щорм.
— Човек трябва да ходи с късмета си! — извика Оскар Кюлц и потупа господин Щорм по рамото.
Изтръгнат от своето безкористно съзерцание. Щорм вдигна поглед. Той се усмихна смутено и отвърна на пресекулки:
— Ах, каква случайност, господин… Как беше почитаемото ви име?
— Почитаемото име беше Кюлц — заяви със задоволство събеседникът му. — Ужасно скучая, драги господин Щорм. Цял живот съм желал да остана сам за няколко дни! И сега желанието ми се изпълни. Мога да ви кажа само едно: просто отвратително е!
— Въпрос на навик — рече Щорм. — На мен пък самотата никак не ми тежи.
— Случвало ли ви се е да бъдете някога дълго време сам?
Дребничкият господин сведе поглед. Подобни двусмислени въпроси му бяха противни. Особено когато ги задаваха хора, които се преструват на глупави. Ето защо той се направи, че не е дочул въпроса и почна да говори за изкуството.
— Нищо не разбирам от тия неща — каза Кюлц.
— И с мен е така — отвърна Щорм. — Но аз страдам от някаква нещастна любов към тях. И винаги когато съм в Копенхаген, не пропускам да обиколя тая улица и ей тъй, да позяпам по нея. А понеже по всичко изглежда, че утре ще пътувам за Берлин, днес пак съм тук.
— Значи, утре заминавате за Берлин?
— Ако не ми мине лисица път, да.
— Великолепно! И аз! Трета класа ли?
— Разбира се. В такъв случай може да си правим компания.
Господин Кюлц беше щастлив. Двамата тръгнаха заедно и бъбреха. Пред следващата витрина господин Щорм спря.
— Погледнете само! — прошепна той. — Тоя свети Себастиян! Тринадесето столетие. Кьолнска школа.
— Истинска мишена за стрелба — рече Кюлц.
— А тази миниатюра! Изящно нещо, нали?
— Аха — съгласи се Кюлц. — На това значи му викат миниатюра! Тъй изглеждали тия неща!
Събеседникът му едва не си заби главата във витрината.
— Такава нищо и никаква картинчица! — констатира Кюлц. — Ами че тя в най-добрия случай е колкото визитна картичка. Колко ли може да струва?
— Както казах, аз не разбирам много от тия неща — отвърна дребният господин. — Но все ще трябва да се дадат петстотин крони за нея.
Кюлц погледна пренебрежително миниатюрата.
— Но има и много по-скъпи, нали?
— О, да — каза Щорм и побледня.
През това време госпожица Ирене Трюбнер се движеше в центъра на града. Търсеше един магазин за обувки, на чиято витрина преди няколко дни бе харесала чифт сандалети. Днес искаше най-сетне да купи обувките. При условие, че щяха да й станат. Защото тя носеше обувки номер 35, а като оставим настрана истинските злини на тоя свят, едва ли има по-голяма беля от тази да носиш обувки с толкова малък номер. Каквито и хубави обувки да пожелаеш да си вземеш — а кои хубави обувки не би пожелал човек, — никога не можеш да намериш 35-и номер между тях!