Бараката принадлежи навярно на съседското момче, Питър Ломбардо, който има навика да зачезва за по няколко месеца, само за да се върне един ден — нещастен и без пукната пара в джоба — и да остане, колкото да спести някой долар за следващото изчезване. Сигурно е забравил да заключи в бързината да се спаси от дъжда.
Каръл се готви да отиде и да затвори вратата — в килера има дъждобран — но в същия момент чува стъпките на Тони зад гърба си. Той я сграбчва грубо отзад през кръста и я вдига във въздуха. Каръл се кикоти, докато се извръща, за да го целуне.
Една ръка се появява изневиделица, запушва устата й с неприятно вонящ парцал.
Каръл се мята настрани, виснала от ръката на мъжа, който се опитва да я върне в кухнята. Кракът й усеща стената и като я използва за опора, тя с все сила ритва нападателя към рамката на вратата. Той я изпуска. Каръл пада на пода.
Замаяна е. Замаяна, защото парцалът е напоен с нещо. Едва може да се движи, но го съзира до себе си. Мъжът бърка в джоба си, вади някакво пликче и пластмасово шише.
Пуска на пода край вратата нещо като парченце канап, а после накланя шишето и накапва пръстите й със студена червена течност. Прилича на кръв, казва си тя, докато непознатият насочва ръката й, за да размаже течността върху стената.
Мъжът вдига парцала. Каръл отваря уста, за да извика, поема хлороформ и чува грохот на гръмотевица, който бързо заглъхва.
Глава 7
Дарби Маккормик стои върху задната веранда в дома на Кранмър и обхожда с лъча на фенерчето си очертанията на вратата — подсилен стоманен модел с две резета. Гръмотевиците са се укротили, но дъждът не мирясва — продължава да се лее мощен и неукротим.
Инспектор Матю Банвил от белхамската полиция се мъчи да надвика шума с глас, който не оставя много място за съмнение в обстоятелството, че търпението му е на изчерпване.
— Майката, Даян Кранмър, се прибрала към пет и четвърт, защото била забравила чековата си книжка, а имала намерение да плаща вноска по ипотеката по-късно през деня. Когато влязла вътре, заварила и двете врати отворени, а пред очите й се разкрило това… — Банвил осветява с фенерчето кървавия отпечатък върху стената. — Не открила дъщеря си, но заварила приятеля й, Тони Марсеийо, паднал на стълбището, и моментално се обадила на девет-едно-едно.
— Влизал ли е друг, освен майката?
— Само изпратеният полицай, Гарет, както и хората от медицинския екип. Всички минават през главния вход, за да стигнат до момчето. Майката дава на Гарет ключовете.
— Значи той не е влязъл оттук?
— За да не се унищожат веществени доказателства, полицията отцепила помещението. Обявихме извънредно положение, но засега без резултат.
Дарби поглежда часовника си. Наближава шест сутринта. Каръл Кранмър е изчезнала преди няколко часа, достатъчно, за да бъде вече далеч от Масачузетс.
Върху сивия под се вижда кафеникаво конче. Дарби поставя до него мащаб за заснемане на веществени доказателства.
— Няма следи от взлом. Кой разполага с ключове от къщата?
— Издирваме бившите съпрузи — отвръща Банвил.
— Колцина са?
— Двама, без да броим биологичния баща. С него са били женени за около четвърт час още през деветдесет и първа.
— И как се казва този изискан джентълмен?
Дарби разглежда кухненския под, за да установи със задоволство, че е застлан с линолеум. Идеална повърхност за снемане на отпечатъци от подметки.
— Майката го определя като „семенен донор“. Разправя, че хукнал обратно към Ирландия в мига, когато узнал, че става татко. Оттогава не го е чувала.
— А разправят, че всички свестни мъже били вече заети. — Дарби рови в чантата си.
— Единият от другите двама живее в Чикаго, а вторият — тук, в прекрасния град Лин — осведомява я Банвил. — Лайнаринът от Лин е най-интересен. На улицата му викат М. Н., съкратено от Малкия Непукист. Рожденото му име е Трентън Андрюс и е лежал пет години в Уолпул за опит да изнасили непълнолетна — петнайсетгодишно момиче. Полицията в Лин издирва в момента господин Андрюс. Проучваме всички регистрирани в околността сексуални престъпници.
— Не се съмнявам, че списъкът е доста дълъг.
— Имаш ли нужда от още нещо, или мога да си вървя?
— Изчакай малко.
— Давай по-накратко.
Дарби не взема много присърце язвителния тон на Банвил — той говори така с всички. Работила е вече с него по два други случая и знае, че е съвестен следовател, но като личност е крайно недодялан, най-меко казано. Неизменно избягва да гледа събеседника в очите. Освен това внимава да не застава близо до него, също както сега — облегнал се е на парапета на повече от метър и половина от нея.