Отвън се захлопва врата на лека кола. Експертите, които се занимават предимно с фотографиране, пристигат. Дарби грабва чадъра и се насочва навън.
Съобщава на Мери Бет Палис за трупа и стъпките в кухнята. След като се разделя с Мери, започва да проучва стъпалата на верандата.
Единственият предмет, който събужда интерес, е захвърлена край тях кибритена кутия. Поставя и до нея мащабен маркер. Изправя се и се обръща с лице към верандата. Тя е монтирана върху колони. Дървен парапет, също боядисан в бяло, опасва съоръжението. Вляво от стълбите се вижда вратичка. Зад нея са струпани пластмасови контейнери за боклук и разнороден амбалаж.
Една от кутиите се преобръща и пада. Отвътре блещукат очетата на малък ракун…
— Господи…
Дарби отваря вратичката. Жената под верандата започва да пищи.
Глава 8
Дарби изтървава фенерчето. Не прави опит да го вдигне. Остава абсолютно неподвижна, вперила широко отворени очи в жената, която сега е сграбчила един от контейнерите за боклук и го притиска към вратичката, за да не позволи никому да проникне вътре.
Притичват униформени полицаи. Един от тях хваща Дарби над лакътя и я дръпва рязко назад. После промушва ръка, за да отстрани пластмасовия контейнер.
Зъбите на жената — колкото са й останали — потъват дълбоко в оголената кожа на китката му. Свирепо тръска глава наляво и дясно като помияр, който се мъчи да откъсне и последното парче месо от случайно намерен на улицата кокал.
Ръката ми! Проклетата кучка иска да ми я откъсне!
Намесва се втори полицай, стиснал флакон сълзотворен газ. Жената го забелязва, отпуска захапка и започва да се бъхти сред контейнерите и амбалажа, докато се завира с писъци все по-навътре под верандата.
Дарби дръпва униформения настрани и захлопва вратичката.
Мъжът се обажда:
— Какво правите, по дяволите?
— Ще дадем възможност на тази жена да си поеме малко въздух и да се успокои — отвръща с насълзени очи Дарби.
Първият полицай притиска виснала от ръката му плът.
— Вървете да му помогнете.
— При цялото ми уважение, сладурано, твоята работа е да…
— Разкарай от алеята всяка жива душа, а докато го правиш, внимавай линейката да не налети тук с пусната сирена. — Дарби се обръща към заобиколилата я тълпа мъже: — А сега се отдръпнете. Искам всички да се отдръпнете.
Никой не помръдва.
— Правете каквото ви се казва — чува се гласът на Банвил. Сам той излиза от тълпата със сплескана от дъжда черна коса.
Полицаите освобождават алеята за паркиране. Банвил застава до нея. Дарби му казва какво е видяла.
— Сигурно се е надрусала с боклуци — казва Банвил. — По-надолу по улицата има изоставена къща, в която непрекъснато се събират такива.
— Ще се опитам да я примамя навън.
Банвил се е вторачил във вратата, а от грапавото му лице се стичат струйки. Висналите бузи му придават виновен вид и го правят да прилича на популярния персонаж от комиксите, Умърлушения пес.
— Добре — съгласява се той. — Но при никакви обстоятелства не искам да се завираш под верандата.
Дарби свива чадъра. Бавно и предпазливо отваря вратичката. Няма писъци. Отпуска се на колене в студена локва. Светлината от фенерчето й осигурява възможност да огледа обстановката.
По време на курса по история е виждала поредица зърнести черно-бели снимки на затворници от Хитлеровите концентрационни лагери. Жената под верандата е очевидно изтощена от системен глад. По-голямата част от косата й липсва. Останалата виси на конци. Лицето е неописуемо изпито, бузите — хлътнали, восъчната кожа белее като хартия. Единственият цвят в това лице се дължи на окървавената уста.
— Няма да ви причиня нищо лошо — обажда се Дарби. — Искам само да си поговорим.
Жената гледа не точно нея, а някак през нея. Празен поглед, казва си Дарби.
И ето че сега пустотата изчезва като по магически знак. Очите на жената най-напред се присвиват, сякаш разпознали някого, а сетне се разширяват от изненада, примесена с облекчение. Така ли е наистина?
— Тери? Ти ли си, Тери?
Възползвай се. Каквото и да означа това, използвай го.
— Аз съм. — Устата на Дарби е пресъхнала. — Дошла съм, за да…
— Говори по-тихо — той дебне. — Жената посочва с брадичка към верандата над тях.