Там няма друго, освен паяжини, както и отдавна изоставено изсъхнало гнездо на оси.
— Ще загася фенерчето — съобщава Дарби. — Така не ще може да ни види.
— Добре. Това е добре. Винаги си ми била умница, Тери.
Дарби изключва светлината. Отвън премигват сини и бели отблясъци. Жената продължава да стиска контейнера — все още го използва като преграда.
Да я питам ли как се казва? Не. Тя мисли, че я познавам.
Дарби не иска да рискува да загуби установения контакт. Най-добре е да продължи заблудата.
— Мислех те за мъртва — проговаря жената.
— Защо си го мислила?
— Защото пищеше. Викаше ме на помощ, а аз не успях да се притека навреме. — Лицето на жената се сгърчва. — Ти не помръдваше и силно кървеше. Опитах се да те събудя, но ти не помръдна.
— Защото по този начин го заблудих.
— И аз. Този път здравата го изпързалях, Тери. — Жената й се усмихва и Дарби отклонява поглед. — Знаех какво смята да прави, когато ме качи в колата, и бях подготвена.
— Каква на цвят бе колата?
— Черна. Той е все още там, Тери.
— Видя ли му номера?
— Той ме търси. Търси и двете ни.
— Кой е той? Как се казва?
— Трябва да се крием, докато писъците спрат.
— Знам как да се измъкнем — уверява я Дарби. — Ела, ще те изведа.
Жената не помръдва и не отговаря. Продължава да изследва тавана над главата си. Клечи от другата страна на катурнатия контейнер, вкопчена в ръба му, за да не допусне никого до себе си.
Има две възможности: може да се приближи и да опита да изведе жената навън, или да остави тази работа на полицаите.
Дарби отмества контейнера. След като жената не писва, Дарби се мушва под верандата.
Глава 9
— Ще се приближа, за да си поговорим — обажда се Дарби. — Става ли?
Пълзи през боклук, празни консервени кутии и връзки вестници, които зариват калната земя. Обонянието й долавя най-отвратителната миризма на човешко тяло, която е усещала през живота си. Тя се дави и кашля.
— Добре ли си, Тери. Моля те, кажи ми, че си добре.
— Нищо ми няма.
Сега Дарби диша през устата. Обляга се на стената. Спира на около метър от жената, откъм другата страна на варела. Непознатата няма нито гащи, нито обувки. Кокалите й стърчат под кожата.
— Видя ли се с Джими? — пита тя.
Дарби не знае какво да отговори.
— Видях го, но отначало не можах да го позная.
— Нямаше те дълго време. Сигурно ти се е сторил доста променен.
— Така е, но… Трудно се сещам за някои неща. Дреболии, като фамилното ми име, да речем.
— Мастранджело. Тери Мастранджело. Ще ме представиш ли на Джими? След всичко, което си ми разправяла, имам усещането, че го познавам толкова добре, колкото и ти.
— Сигурна съм, че ще му бъде приятно. Но най-напред трябва да се измъкнем оттук.
— Навън няма спасение. Истината е само в скривалищата.
— Аз ще намеря спасение.
— Не бива да допускаме такива глупави мисли. Нали опитах вече, не помниш ли? И двете опитвахме.
— Но аз се върнах за тебе. — Дарби сваля якето си и го подава над контейнера. — Облечи това. Ще те стопли.
Жената посяга да грабне якето, но бързо отдръпва ръката си.
— Какво има?
— Страх ме е да не изчезнеш пак — отговаря непознатата. — Не искам да изчезваш.
— Вземи го. Няма да изчезна. Обещавам.
Размисълът й отнема няколко минути, но в крайна сметка тя докосва якето. Ужасът, болката и страхът сякаш изчезват. Сгушва се в дрехата, заравя лице в тъканта и започва да се полюшва напред-назад, напред-назад.
Линейката е вече тук. Пристигнала е в началото на алеята, без да включва сирена или сигнална лампа. Благодаря ти, Господи, за такива дребни услуги.
— Наистина ли си открила начин за спасение? — обажда се жената.
— Да. И съм решила да те взема със себе си.
Всяка частица от съзнанието й крещи да не прави това, но Дарби пренебрегва съветите и протяга ръка.
Жената се вкопчва в нея с все сила. Два от пръстите са чупени наскоро и зараснали неправилно. Кожата на ръцете е покрита със струпеи.
Жената отново съзерцава тавана.
— Няма от какво да се боиш повече — проговаря Дарби. — Ще се държиш за ръката ми и двете ще излезем оттук заедно. Ти си в безопасност.