Вратата започва да се отваря.
Каръл притиска гръб към стената, напряга се, погледът й се съсредоточава върху ивицата мъждива светлина, която започва да се разширява. Да бъде готова — има право само на един опит и не бива да го пропилява.
Мъжът с маската не влиза в нейната стая — няма го дори пред прага. Върху пода не се вижда неговата сянка.
Разнася се музика — старомоден джаз, който напомня на Каръл за времената, в които мъжете носели меки шапки и се събирали уж да слушат такава музика, а всъщност пиели забранен, контрабанден алкохол. Не се чуват нито удари, нито писъци.
Вратата й продължава да е отворена. Миналия път се захлопна след няколко минути.
Дали не я чака да се покаже навън?
За да се докопа до подноса, ще трябва да мине зад ъгъла. Ще трябва да рискува и се покаже евентуално пред очите му. Ако това се случи, то нейният план за заблуда с помощта на вързопа и одеялото остава неприложим.
Не може да се брани с голи ръце. Мъжът с маската е прекалено силен. А има и нож. Трябва й този поднос. Каръл се примъква по-близо до отворената врата, ослушва се, дебне за някакво движение, за сенки.
Сега е застанала на ъгъла. Внимателно наднича зад него.
Пластмасовият поднос е запратен чак в другия край на дълъг коридор. Под него, черна наглед заради лошото осветление, се вижда локва кръв. Тя изтича от паднала ничком жена.
Недей да пищиш. Да не си посмяла да писнеш, защото ще те чуе.
Каръл захапва долната си устна и с все сила се мъчи да натика обратно в нищото напиращия страх.
Грабвай подноса.
Каръл не помръдва. Всичките й мисли са насочени към убитата жена, легнала във всичката тази кръв. Тя също не помръдва.
Трябва да вземеш този поднос. Ако той се върне с ножа…
Каръл тича.
Вратата започва да се затваря.
Каръл не спира да тича. Погледът й е прикован към подноса. Към наградата. Давай.
Цяла вечност изтича сякаш, преди да стигне дъното на коридора. Грабва подноса, а кръвта е топла и лепкава под ходилата й. Каръл се извръща, за да побегне назад към стаята, когато усеща ръката на жената да я хваща за глезена.
Каръл писва.
— Помогнете — мълви жената с немощен глас. — Моля ви…
Тряс — захлопва се врата.
Назад към стаята.
Не мога да я оставя тук…
Тя е мъртва, Каръл, бягай назад, веднага.
Каръл тича назад с подноса в ръка. Тича с все сила, краката й се напрягат колкото могат. Господи, помогни ми, моля те, нека стигна вратата.
Тя е затворена.
Дръжка няма. Каръл се притиска към нея, окървавените й пръсти се плъзгат по хладната стомана, трескаво търсят начин да я отворят. Няма такъв. Вратата е затворена, а тя остава отвън, в компанията на убитата жена…
Тряс, затваря се друга врата, тряс-тряс-тряс, мъжът с маската идва за нея.
Глава 50
Дарби се събужда в студения мрак на стаята на майка си с омотано около краката одеяло. Сигурно Шийла го е сложила — тя самата няма спомен. Майка й се закашля. Дарби става, надвесва се над нея и долавя тихото накъсано дишане. Проверява пулса. Все още е силен.
Но няма да е за дълго. Скоро, много скоро Шийла ще бъде положена редом с Червения и тогава Дарби ще остане сама — самотна в тази къща, претъпкана от събирани цял живот джунджурии, картини и снимки, евтини бижута, купувани от майка й от битпазар или магазини за преоценени стоки — всичките с гордост съхранявани в едничкото наистина ценно нещо, което тя притежава: красива, ръчно изработена кутия за скъпоценности, притежание на две поколения жени от рода Маккормик.
Няма да има повече телефонни обаждания. Няма да има окуражаващи слова. Ще секнат рождените и празничните дни, традиционните неделни вечери навън. Ще заглъхнат разговорите, не ще се чуват събудени на глас спомени.
Как тогава ще ги предпази да не избледнеят? Дарби си спомня как се гушеше в подплатения с гъши пух анорак на Червения след неговата смърт, как потъваше в неговата уютна топлина, ухаеща все по-слабо на тютюн за лула и любимия му афтършейв. Коя ли дреха на Шийла да носи, за да не избледнее образът й в нейните спомени? В какво ли се е вкопчвала Хелена Крус, за да поддържа жив спомена за Мелани? Дали в тази секунда Даян Кранмър лежи будна в студения мрак, погълнал стаята на Каръл, разкъсвана между отчаянието и надеждата, между мисълта за това, дали тя ще се върне някога в тази стая, или ще я остави пуста завинаги.