Дарби се отпуска в майчиното си легло и усеща овлажнялата от пот възглавница, преди да се загърне с одеялото. Необяснимо защо в съзнанието й се появява образът на Рейчъл Суонсън, просната в болничното легло, обзета от ужас. Сега тя лежи в хладилна камера на моргата, а V-образният разрез върху гръдния й кош не помага на страха да я напусне.
Ами Каръл? Дали и тя е будна в този момент? Дали диша същия този мрак?
Дарби не смята, че е наясно с нещата, на които е способна, обаче едно нещо знае със сигурност: не може и няма да се откаже от издирването на това момиче. То ще бъде намерено — живо или мъртво.
Дарби тръгва по коридора към стаята за гости. Запалва малката настолна лампа, включва компютъра и започва да разглежда снимките.
Ето я Рейчъл Суонсън с излъчващи сила черти на некрасиво лице, с гъста коса.
Ето я Тери Мастранджело — обикновена наглед, чернокоса. Рейчъл е кестенява.
А ето я и Каръл Кранмър, най-младата, но с достатъчно добре очертани извивки по тялото, за да накара мъжете да я заглеждат. Дарби вече е изключила външната привлекателност като възможен обединяващ фактор. Тия жени нямат нищо общо в това отношение. Може би е нещо свързано с характера?
Дарби се опитва да извика неговия образ в съзнанието си — седи зад волана на своя пикап, кара бавно из квартала и оглежда жените в търсене на онази, която ще привлече окото му. Дали попада случайно на поредната и едва след това започва да я следи и да обмисля план за отвличането й?
Ясно е едно: той ги отвлича и затваря на място, където никой не е в състояние да ги открие. Няма трупове, няма веществени доказателства. Пътника е предпазлив.
И все пак в дома на Каръл той допуска грешка. Оставя кървава диря. Оставя Рейчъл Суонсън да се измъкне. Имал е нещо предвид — изглежда да се отърве от нея. Рейчъл е болна. Не му трябва повече.
Самата Рейчъл Суонсън го знае. И го надхитря. Тя умее да оцелява. Съставя план и се измъква, а Пътника я издирва и убива, понеже го е страх от това, че тя знае нещо, което би помогнало на полицията да се добере до него. Какво е то? Какво й убягва?
Напълно объркана, Дарби взема диктофона и пуска записа на своя разговор с Рейчъл.
— Той ме хвана — казва Рейчъл в слушалките. — Този път ме улови завинаги.
— Няма го тук.
— Напротив, тук е. Аз го видях.
— В стаята няма никой, освен мен и теб — в безопасност си.
— Той идва снощи и ми сложи тези белезници.
Дарби спира апарата. Ключове за белезници. Рейчъл казва, че има ключове за белезници. Но Дарби не ги намери под онази веранда.
Отново пуска диктофона и се надвесва напред.
— Знам какво търси той. Взех му го от кабинета. А не може да го намери, понеже го зарових.
— Какво зарови?
— Ще ти го покажа, но трябва да измислиш как да ме освободиш от тия белезници. Не мога да си намеря ключовете за белезници — загубила съм ги някъде.
Дарби пак изключва магнетофона и обръща поглед към снимките.
Ето я Рейчъл Суонсън в линейката. Ръцете й са целите в кал. Следващите три показват раните върху гърдите й в едър план.
Пак в едър план — ръцете на Рейчъл. Ноктите са също кални, пръстите кървят, но не в резултат от битка, а от копане.
Дарби тича към кухнята и грабва телефонната слушалка. Куп отговаря на шестия сигнал.
— Куп, Дарби е.
— Какво има? Майка ти ли?
— Не, става дума за Рейчъл Суонсън. Мисля, че е скрила нещо под онази веранда.
— Но нали преровихме всичко наоколо, включително боклука?
— Не и земята — отвръща Дарби. — Изглежда е заровила нещо там.
Глава 51
Правоъгълното пространство под верандата е с размери на малка стая. Земята е все още кална. Дарби не забелязва следи от скорошно копане и започва да обработва най-отдалечения ляв край, където бе намерила Рейчъл.
Започва работа. Напълва кофата и я подава на Куп. Той я обръща върху голямо сито, поставено над отвора на облечен отвътре с полиетиленово платно казан за боклук. Занимават се с това повече от час, но не могат да се похвалят с нещо повече от парчета стъкло и колекция от камъни.
Коленичила в тясното пространство с влажни и кални панталони, Дарби подава на Куп поредната кофа. Майката на Каръл наднича иззад съседската ограда и наблюдава усилията им с изкривено от мъка и надежда лице.