Шумът от счупени клонки се усилва — някой приближава. Навярно Банвил, казва си тя.
— Питам се дали няма да открием множество човешки останки на това място — промълвява Дарби.
— Може да се окаже многократно използвано.
— Почвата е прекалено влажна, за да я изследваме с електронен уред — отбелязва Дарби. Използваните понякога от Картър уреди много наподобяват футуристични косачки. За да са ефективни, те се нуждаят от твърда, суха повърхност. — Ще извикам Картър. Хич не ми се ще да повредя костите, които може би са заровени тук.
Евън поглежда към черния път. Дарби наднича също натам през рамо.
На височината на очите й са се изправили четирима мъже в костюми. Най-високият от тях, мъжага с войнишка подстрижка, проговаря:
— Специален агент Манинг, мога ли да ви кажа нещо на четири очи?
— Кои са тия? — пита Дарби.
Евън тръгва безмълвен. Дарби се изправя и започва да изтърсва пръстта от панталоните си.
Телефонът на Куп вибрира в задния й джоб.
Дарби сваля ръкавиците. Сигналът е слаб — едва долавя накъсания глас на партньора си. Дарби му казва да почака и тръгва настрани от изкопа, докато статичното електричество отслабва. Закрива с длан другото си ухо.
— Какво казваш, Купър?
— Казвам, че ме изхвърлиха от мобилната лаборатория.
— Кой?
— Приятелчетата от федералния клуб. ФБР поема разследването.
Глава 55
— Стана преди двайсетина минути — съобщава Куп. — Сега ме карат към града.
— Защо?
— Имали някакви въпроси във връзка с разследването. Манинг нищо ли не ти каза?
— Не. — Но един вътрешен глас ми говори, че ще разбера за какво става дума, мисли си Дарби. — Как обясняват изземането на случая?
— Никак. Двама техни агенти са загинали при експлозията на пикапа — навярно използват това като формален повод. Не мога да говоря дълго. Взел съм телефона на Романо.
— Банвил там ли е?
— Не съм го виждал. Знаеш ли, нямам представа какво точно се случва, но мисля, че има връзка с резултати от ДНК анализ. Мярнах го върху дисплея. Каквото и да е, то е засекретено. Нямаме достъп. По дяволите, пристигат.
— Обади се на Лайлънд — съветва го Дарби. — И аз ще видя какво мога да направя.
Тя тръгва нагоре по склона. Разговорът там секва.
Високият с военната прическа й подава визитка — заместник главен прокурор Александър Зимърман от Министерство на правосъдието. А така.
— Задачата ви на това място е изпълнена, госпожице Маккормик — заявява Зимърман. — В мига, когато се доберете до служебния си автомобил, предавате всички свързани със случая материали на специален агент Вамози. Той ще ви придружи. След това ще отидете с него до офиса ни в Бостън.
Мъж с лице като пудинг застава до шефа.
— Това е разследване за изчезнали лица — започва Дарби. — Вашата юрисдикция не…
— Убити са двама федерални агенти — прекъсва я Зимърман. — Това ми дава необходимите права. Ако имате някакви съмнения, обърнете се към вашия щатски главен прокурор.
— Поради каква причина в националната система за ДНК анализи има засекретени образци?
— Довиждане, госпожице Маккормик.
Дарби се обръща към Евън:
— Може ли за момент?
— Ще си поговорим по-късно — казва той. — Трябва да тръгваш.
Дарби почервенява. Никога няма да му прости този номер.
— Вие ги извикахте, нали?
Евън мълчи. Няма нужда да отговаря — изразът на лицето му е достатъчно красноречив.
— Играете си с търпението ми, госпожице Маккормик — съобщава Зимърман.
Дарби не помръдва и не отделя поглед от Евън.
— Вие знаете кой е Пътника, нали? Онези подслушващи устройства ни предоставяха най-добрата възможност да го заловим, а вие сте знаели на какво е способен той, но все пак ни оставихте да се набутаме право в капана.
Чертите на Евън се опъват. Отправя й същия студен, пронизващ поглед, като в лабораторията.
— Ами Каръл?
— Ще направим всичко, което е по силите ни, за да я открием — казва Евън с безизразен глас.
— Не се и съмнявам. А вие не се съмнявайте в това, че ще имам грижата нейната майка да научи в какви сигурни, компетентни ръце се намира животът на дъщеря й.
Вамози я хваща за ръка. Трябва или да тръгне, или да се сбие с него.