Рик Риърдън
Изчезналият герой
(книга първа от "Героите на Олимп")
На Хейли и Патрик, които винаги първи идват да чуят новата история.
Без тях лагерът на нечистокръвните нямаше да съществува.
I. Джейсън
Денят на Джейсън бе отвратителен още преди да го удари гръм.
Събуди се на задната седалка на училищен автобус, без да е сигурен къде е и държеше за ръката момиче, което не познава. Това, разбира се, не беше отвратително — момичето даже бе сладко. Само че той нито можеше да си спомни коя е, нито какво прави тук с нея. Надигна се и потърка очи, мъчейки се да осмисли случващото се.
На седалките пред него имаше много деца, които слушаха музика на айподите си, говореха или пък спяха. Всички изглеждаха на неговата възраст — петнайсет? Шестнайсет?
Лошо. Не можеше да се сети за собствената си възраст.
Автобусът се поклащаше по неравен път. През прозорците се виждаше пустиня, ширнала се под ясното синьо небе. Джейсън бе почти сигурен, че не живее в пустинята. Опита се да си спомни… нещо… последното нещо…
Момичето стисна ръката му.
— Джейсън, добре ли си?
Тя носеше изтъркани джинси, туристически обувки и плътно яке като за сноуборд. Шоколадовокафеникавата й коса бе подстригана неравно, а от двете страни на лицето й висяха тънки кичури, сплетени на плитки. Нямаше грим — сякаш се опитваше да не привлича вниманието върху себе си, но не се получаваше. Беше наистина хубава. Очите й сменяха цвета си като калейдоскоп — кафяви, сини, зелени.
Джейсън пусна ръката й.
— Виж, недей…
От предната част на автобуса един учител изкрещя:
— А сега искам от вас внимание, бухти такива!
Човекът очевидно бе треньор. Бейзболната му шапка беше смъкната толкова ниско, че се виждаха само кръглите му малки очички. Лицето му завършваше с козя брадичка и беше сърдито, сякаш той току-що бе изял нещо кисело. Мускулестите му ръце и гръден кош опъваха яркооранжева тениска, а работните му панталони и маратонки бяха съвсем бели. На врата му висеше свирка, а на колана си носеше мегафон. Щеше да изглежда доста страшен, ако не беше висок точно метър и половина. Когато се изправи на пътечката между седалките на автобуса, един от учениците извика:
— Поне станете, тренер!
— Чух това! — треньорът, чието име бе Хедж, се опита да намери умника с поглед. Когато очите му се спряха на Джейсън, се намръщи още повече.
Джейсън усети как го побиват тръпки. Сигурен бе, че треньорът знае, че мястото му не е тук. Всеки момент щеше да го извика и да го попита какво прави в автобуса, а Джейсън нямаше представа какво да му отговори.
Но Хедж отклони поглед и прочисти гърлото си.
— Пристигаме след пет минути! Стойте с партньора си и не губете записките си. И ако някой от вас, бухти, посмее да създаде каквато и да е неприятност по време на това пътуване, лично ще го ритам оттук до лагера, ясно?
Той взе една бейзболна бухалка — вероятно, за да направи заплахата си по-достоверна.
Джейсън погледна към момичето до себе си.
— Може ли да ни държи такъв тон?
Тя сви рамене.
— Такъв си е. Пък и нали сме в училище „Уилдърнес“1 — тук с децата се отнасят като с животни.
Каза го като шега, която са споделяли и преди.
— Има някаква грешка — каза Джейсън. — Аз не трябва да съм тук.
Момчето пред него се обърна и се изсмя.
— Сериозно ли бе, Джейсън!? Всички са ни натопили, знаеш. Аз не съм бягал шест пъти, Пайпър не е крала беемвета…
Момичето се изчерви.
— Не съм крала онази кола, Лио!
— Да, вярно, забравих. Каква ти беше историйката?… Убедила си продавача да ти я заеме? — Момчето повдигна вежди към Джейсън, сякаш за да попита: „Чуваш ли я какви ги говори?“.
Лио приличаше на латино версия на някой от елфите на Дядо Коледа — имаше къдрава черна коса, заострени уши, весело лице, почти като на бебе, и дяволита усмивка, която подсказваше, че не може да му се има доверие, особено ако наоколо има остри или запалими предмети. Дългите му гъвкави пръсти не спираха да шават — барабаняха по седалката, приглаждаха косата зад ушите му, играеха си с копчетата на изхабеното му войнишко яке. Хлапето или бе хиперактивно по рождение, или бе нагълтало кафе и захар в количества, които биха докарали бивол до инфаркт.
— Както и да е — каза Лио, — надявам се да пазите листите със записките. Ползвах моите за самолетчета преди няколко дни. Хей, защо ме гледаш така? Да не би някой пак да е драскал по лицето ми?