— Стой си — каза Джейсън, — ние ще те защитим.
Тя скръцна със зъби. Мразеше да се чувства безпомощна. Не искаше някой да я защитава. Първо глупавия глезен. После тъпата хипотермия. Искаше да е на крака, стиснала кинжал в ръка.
После видя как на входа на пещерата пламъците се отразяват в две червени, блестящи в тъмното, очи.
Добре де — помисли си. — Може би не е толкова лошо да те защитават.
Още вълци се появиха на светлината на огъня — огромни черни зверове, по-големи от догове, чиято козина бе полепнала с лед и сняг. Зъбите им блестяха злокобно, а в червените им очи блещукаше мрачен интелект. Водачът на глутницата бе огромен почти колкото кон, а муцуната му беше окървавена, сякаш наскоро бе убивал.
Пайпър извади кинжала от ножницата.
Тогава Джейсън пристъпи напред и каза нещо на латински.
Пайпър не смяташе, че един мъртъв език ще има голям ефект върху диви зверове, но водачът изкриви устни, а козината по гръбнака му настръхна. Друг от вълците понечи да пристъпи напред, но водачът щракна с челюсти в ухото му. След това вълците отстъпиха назад в мрака.
— Леле, трябва и аз да науча латински! — Чукът на Лио потрепери в ръката му. — Какво му каза, Джейсън?
Хедж изруга.
— Каквото и да е, не е било достатъчно. Гледайте!
Вълците се връщаха, но водачът им не бе сред тях. Чакаха. Бяха поне дузина и оформяха груб полукръг отвъд светлината на огъня, блокирайки изхода на пещерата.
— Ето моя план — надигна тоягата си треньорът. — Ще ги избия всичките, а вие ще избягате.
— Тренер, те ще те разкъсат на парчета — каза Пайпър.
— Няма начин. Прекалено съм добър.
Тогава Пайпър видя силуета на мъж, който приближаваше през бурята, крачейки сред глутницата.
— Не се разпръсквайте — предупреди ги Джейсън, — те уважават глутницата. И, Хедж, без глупости. Няма да оставим нито теб, нито когото и да било.
Пайпър усети буца в гърлото си. Тя бе слабото звено в „глутницата“. Беше сигурна, че вълците надушват страха й. Все едно носеше надпис „безплатен обяд“ на челото си.
Хищниците се разделиха и мъжът пристъпи на светлината на пламъците. Имаше мазна рошава коса с пепеляв цвят, а върху нея стоеше корона, направена сякаш от кости на пръсти. Дрехите му бяха от козина на различни животни — вълк, заек, миеща мечка, елен и още няколко, които Пайпър не можа да разпознае. Кожата изглеждаше необработена, а от нея се носеше воня, която говореше, че не е наскоро одрана. Мъжът бе строен и мускулест като бегач на дълги разстояния. Но най-плашещо бе лицето му. Бледата му кожа бе опъната върху черепа, а зъбите му бяха заострени като на диво животно. Очите му блестяха като тези на вълците и се спряха върху Джейсън. В погледа на мъжа блестеше дива омраза.
— Ессе — каза той — filli Romani.
— Ей, върколак, говори на английски — извика му Хедж.
Мъжът изръмжа.
— Кажи на своя фавн да си държи езика зад зъбите, римлянино. Или ще изям него пръв.
Пайпър си спомни, че „фавн“ е римската дума за сатир. Това не беше много полезна информация. Виж, ако се сетеше къде в гръцките митове се споменава как можеш да победиш върколак…
Върколакът погледна групата им. Ноздрите му потръпнаха.
— Значи е вярно — отбеляза той. — Дете на Афродита, син на Хефест, фавн и римлянин, при това син на господаря Юпитер. Всички заедно и никой не напада другия. Колко интересно.
— Ти знаеш за нас? — попита Джейсън. — Откъде?
Мъжът изръмжа. Или се разсмя. Или отправи предизвикателство.
— О, ние обикаляхме запада, геройче, с надеждата да те намерим първи. Царят на гигантите ще ме възнагради пребогато, когато се надигне. Аз съм Ликаон, вълчият цар. А глутницата ми е гладна.
Вълците започнаха да ръмжат в тъмното.
С крайчеца на окото си Пайпър видя как Лио оставя чука и вади нещо друго от колана си — стъклена бутилка, пълна с някаква течност.
Тя напрегна мозъка си, за да си спомни името на вълчия цар. Знаеше, че го е чувала и преди, но не можеше да се сети за подробности.
Ликаон погледна меча на Джейсън. Той помръдна насам-натам, сякаш търсеше пролука в защитата му. Но острието на Джейсън се движеше с него.
— Върви си — нареди му Джейсън, — за теб няма храна тук.