— Анабет! — извика един човек с лък и колчан на гърба си, докато си пробиваше път през тълпата. — Казах, че може да вземеш назаем колесницата, не да я унищожиш!
— Съжалявам, Уил — въздъхна Анабет, — ще я поправя. Обещавам.
Уил се намръщи при вида на потрошената колесница. После погледна Джейсън, Лио и Пайпър.
— Тези ли трябваше да вземете? Доста по-големи са от тринайсетгодишни. Защо не са ги признали още?
— Признали? — повтори Лио.
Преди Анабет да успее да обясни какво е това, Уил попита:
— Някакви следи от Пърси?
— Не — с горчивина призна Анабет.
Лагерниците се разшумяха. Пайпър нямаше представа кой е този Пърси, но явно изчезването му беше голям проблем.
Тогава напред пристъпи още едно момиче — високо, с азиатски черти и тъмна накъдрена коса, с много бижута и отличен грим. Дори дънките и оранжевата тениска и стояха впечатляващо. Погледът й подмина Лио, а после се спря на Джейсън, сякаш той бе някой, достоен за вниманието й. Щом видя Пайпър, момичето сбърчи нос, все едно бе забелязала престоял седмица сандвич, измъкнат от контейнер за боклук.
Пайпър веднага разбра какво е това момиче. В училище „Уилдърнес“, а и във всички останали глупашки училища, в които баща и я бе натиквал, такива ги имаше много. Пайпър веднага разбра, че двете ще станат врагове.
— Е — каза въпросното момиче, — дано си струват неприятностите.
Лио изсумтя.
— Това беше мило. Ние да не сме новите ти домашни любимци?
— Наистина — съгласи се Джейсън, — не може ли първо да получим отговори поне на някои от въпросите си, преди да отсъждате дали си струваме, или не? Например какво е това място, защо сме тук, колко време ще трябва да останем?
Пайпър искаше да зададе същите въпроси, но бе прекалено нервна за това. Дали си струват неприятностите? Само ако знаеха за съня и… нямаха си и представа…
— Джейсън — каза Анабет, — обещавам, че ще отговорим на въпросите ти. Дрю — тя се намръщи на напудреното момиче, — всички полубогове заслужават да бъдат спасени. Но признавам, че пътуването не постигна това, на което се надявах.
— Ей — възмути се Пайпър, — не сме молили да ни водите тук.
Дрю подсмръкна.
— А пък ние не сме те искали, захарче. Косата ти винаги ли изглежда като умрял бобър?
Пайпър пристъпи напред, готова да й удари шамар, но Анабет каза:
— Пайпър, стига.
Пайпър я послуша. От Дрю не се боеше ни най-малко, но Анабет не приличаше на някой, когото би искала да има за враг.
— Трябва да посрещаме новите попълнения добре — каза Анабет и отново се намръщи на Дрю. — Ще им предоставим гид, ще им покажем лагера. Да се надяваме, че до довечера ще са ги признали.
— Някой ще обясни ли кой трябва да ме признава? — попита Пайпър.
Внезапно отвсякъде се чуха ахкания. Лагерниците отстъпиха назад. В началото Пайпър помисли, че е казала нещо лошо. После разбра, че лицата им са огрени от странна червена светлина, като че някой е запалил факла зад нея. Тя се обърна и едва не забрави да диша.
Над главата на Лио се рееше холографско изображение на обвит в пламъци чук.
— Ами, това — посочи Анабет — е да те признаят.
— Какво съм направил? — Лио отстъпи назад към езерото. После погледна нагоре и извика: — Да не би косата ми да гори?
Той се наведе, но символът го последва. Докато подскачаше и криволичеше, изглеждаше така, сякаш се опитва да напише нещо огнено с главата си.
— Това едва ли е за добро — промърмори Буч, — проклятието…
— Млъкни, Буч — прекъсна го Анабет. — Лио, току-що бе признат от…
— Бог — прекъсна я Джейсън, — това е символът на Вулкан, нали?
Всички погледи се насочиха към него.
— Джейсън — бавно попита Анабет, — откъде знаеш това?
— Не съм сигурен.
— Вулкан2? — невярващо попита Лио. — Стига де! Та аз дори не харесвам „Стар Трек“!
— Вулкан е римското име на Хефест — каза Анабет, — бога на ковачите и огъня.
Огненият чук избледня, но Лио продължи да хвърля погледи към въздуха над главата си, сякаш се страхуваше, че чукът все още го следи.
Анабет се обърна към младежа с лъка.
— Уил, защо не разведеш Лио из лагера? Запознай го със семейството му от хижа номер девет.
— Разбира се, Анабет.
— Какво е хижа номер девет? — попита Лио. — И аз не съм вулкан!