— Давай — окуражи го Джейсън. Той всъщност бе облекчен от възможността да отпрати сатира. Щеше да е трудно да убедят Еол в каузата си и без тренер Хедж да размахва пред него тоягата си и да крещи: „Умри!“.
Докато сатирът тичаше да нападне пролетта, Джейсън, Лио и Пайпър се отправиха надолу по пътя към стъпалата на палата. Минаха през входните врати и се озоваха в бяло мраморно фоайе, украсено с алени знамена, на които пишеше: „Олимпийска прогноза за времето“. На други бе изписано просто „Ау!“.
— Здравейте! — долетя до тях една жена. Буквално долетя. Красотата й напомняше за тази на елфите — Джейсън я свързваше с горските духове от лагера на нечистокръвните. Беше дребна, със заострени уши и безвременно лице, така че той можеше да й даде възраст между шестнайсет и трийсет години. Кафявите й очи блестяха весело. Макар в сградата да нямаше вятър, кафявата й коса се вееше като на забавен кадър, все едно жената участваше в реклама за шампоан. Бялата й рокля се вееше като парашут около нея. Джейсън не можеше да прецени дали има крака, но ако това бе така, те не докосваха пода. В ръката си носеше бял лаптоп.
— Господарят Зевс ли ви изпраща? — попита тя. — Очаквахме ви.
Джейсън се опита да отговори, но му бе трудно да мисли, тъй като осъзна, че жената е прозрачна. Фигурата й мъждукаше, сякаш бе от мъгла.
— Ти призрак ли си? — попита я.
Веднага разбра, че я е обидил. Усмивката й изчезна.
— Аз съм аура, господине. Нимфа на вятъра, каквато се очаква да видите в двореца на Господаря на ветровете. Казвам се Мели. Тук няма призраци.
Пайпър му се притече на помощ.
— Не, разбира се. Приятелят ми просто ви сбърка с Хубавата Елена, най-красивата смъртна на всички времена. Лесно е да ви обърка човек!
Е, това беше добро. Комплиментът изглеждаше пресилен, но аурата Мели светна.
— О… ами, както и да е. Значи наистина ви изпраща господарят Зевс?
— Ъъ — намеси се Джейсън, — аз съм негов син, така че…
— Отлично! Моля, последвайте ме. — Тя ги поведе през няколко врати към друго преддверие, докато проверяваше нещо на лаптопа си. Не гледаше накъде ходи, но това, очевидно, не бе проблем, тъй като мина през една мраморна колона, все едно е нищо.
— Добре — замисли се тя. — Не сме в праймтайма. Може да ви вместя среща в единайсет и дванайсет минути.
— Ами, добре — съгласи се Джейсън.
Преддверието бе доста разсейващо място. Врати се отваряха и затваряха сами, ветрове бушуваха около тях и Джейсън се чувстваше, сякаш ходи сред невидима тълпа. Нещата, които Джейсън все пак виждаше, бяха странни. Хартиени самолетчета в различни форми и размери летяха наоколо, разни нимфи на вятъра изскачаха от нищото, разтваряха ги и ги четяха, след което отново ги хвърляха във въздуха. Там самолетчетата отново приемаха формата си и продължаваха да летят.
Внезапно покрай тях прелетя грозно същество. Приличаше на кръстоска между бабичка и мутирало пиле. Имаше сбръчкано лице с черна коса, стегната на кок, ръце като на човек плюс кокоши криле и дебело, покрито с пера тяло. Краката й завършваха с остри нокти. Беше невероятно, че може да лети. Съществото се въртеше наоколо и се удряше в разни неща като балон на купон.
— Това вече не е аура, нали? — попита Джейсън, когато създанието мина покрай тях.
Мели се засмя.
— Не, разбира се. Това е харпия. Нашите грозни доведени сестри, както бихте казали вие. Нямате ли си харпии на Олимп? Това са духовете на свирепите ветрове. Ние, аурите, покровителстваме нежните бризове.
Тя погледна Джейсън.
— Разбира се — каза той.
— Та — намеси се Пайпър, — сега ни водиш към Еол, нали?
Мели ги преведе през врати, напомнящи вход на асансьор. Над тях блесна зелена светлинка.
— Имаме няколко минути до началото — весело каза Мели, — вероятно няма да ви убие, ако отидем сега. Хайде!
XXXVIII. Джейсън
Челюстта на Джейсън увисна. Централната секция на крепостта на Еол бе голяма колкото катедрала, а куполният й покрив бе покрит със сребро. Телевизионна екипировка се носеше напосоки във въздуха — камери, прожектори, части от реквизита, саксийни растения. Под нямаше. Лио едва не пропадна в бездната, но Джейсън го дръпна назад.
— Света майчице! — Лио преглътна. — Ей, Мели. Следващия път ни предупреди, ако наближаваме пропаст!
Огромна кръгла яма се спускаше към сърцето на планината. Сигурно бе около километър дълбока и осеяна с пещери като кошер. Някои от тунелите вероятно водеха навън. Други бяха запечатани с някакъв бляскав материал, подобен на стъкло или восък. Беше пълно с харпии, аури и хартиени самолетчета. Но за някой, който не умее да лети, падането щеше да бъде дълго и фатално.