— Хайде, Спок3, по пътя ще ти обясня всичко. — Уил постави ръка на рамото му и го поведе към хижите.
Анабет се обърна към Джейсън. Обикновено Пайпър не обичаше други момичета да зяпат гаджето й, но Анабет явно не я бе грижа дали той е хубав, или не. Гледаше го по-скоро като интересен фосил. Най-накрая каза:
— Я вдигни ръката си.
Пайпър видя към какво гледа тя и очите й се разшириха.
Джейсън бе свалил анорака си след падането в езерото и бе оставил ръцете си голи. От вътрешната страна на дясната му ръка имаше татуировка. Но как Пайпър не я бе забелязала преди? Беше гледала ръцете на Джейсън милион пъти. Татуировката не можеше да се е появила просто така, но бе тъмна, невъзможна за пропускане — няколко прави линии, подобни на баркод, и над тях орел с надпис SPQR.
— Никога не съм виждала такива знаци — призна Анабет. — Откъде ги имаш?
Джейсън поклати глава.
— Малко се уморих да повтарям, че не зная.
Другите лагерници се спуснаха напред в опит да прочетат татуировката на Джейсън. Тя явно много ги безпокоеше — сякаш им обявяваше война.
— Изглеждат дамгосани върху кожата ти — отбеляза Анабет.
— Така е — кимна Джейсън, след което направи гримаса, сякаш главата го бе заболяла. — Поне… така мисля. Не зная. Не помня!
Никой не каза нищо. Бе видимо, че лагерниците възприемат Анабет като водач. Очакваха нейното решение.
— Трябва веднага да отиде при Хирон — отсъди Анабет накрая. — Дрю, би ли…
— Естествено — Дрю взе ръката на Джейсън. — Насам, готин. Ще те запозная с нашия директор. Той е… интересен чешит.
Тя погледна самодоволно към Пайпър и поведе Джейсън към голямото синьо имение на хълма.
Тълпата започна да се разотива. Накрая останаха само Пайпър и Анабет.
— Кой е Хирон? — попита Пайпър. — В беда ли е Джейсън?
Анабет се поколеба.
— Това е… добър въпрос, Пайпър. Хайде ела, ще те разведа из лагера. Трябва да поговорим.
IV. Пайпър
Пайпър скоро разбра, че на Анабет не й е до лагера и неговите забележителности.
Тя говореше колко невероятни неща има в него — магически лъкове и стрели, пегаси за яздене, стена от лава, чудовища, срещу които героите могат да изпитат уменията си, — но го правеше равнодушно, сякаш умът и е зает с друго. Посочи към открита шатра за хранене, която гледаше към Лонг Айлънд (да, този в Ню Йорк — толкова надалеч ги бе отвела колесницата). Анабет обясни, че принципно лагерът е летен, но някои деца стояли по цяла година, и понеже сега идвали толкова много нови лагерници, винаги било пълно с хора.
Пайпър се замисли кой ли управлява лагера и как е узнал, че тя и приятелите й са за него. Уплаши се дали няма да трябва да остане в него завинаги и дали ще се справи със задачите. Можеше ли да се чупиш от класа за битки с чудовища?
Хиляди такива въпроси и минаваха през главата, но реши да не пита нищо, вземайки предвид настроението на Анабет.
Когато се качиха на един хълм в края на лагера, Пайпър се обърна и видя великолепната гледка на ширналата се пред нея долина: с немалка гора на северозапад, красив плаж, залив, езеро, тучни зелени ливади, а също и хижите — странно построени сгради, оформени така, че да образуват гръцката буква омега. В центъра си кабините обикаляха зелена поляна, а останалите образуваха нещо като крила от двете страни на основната група къщички. Пайпър преброи двайсет хижи. Имаше една златна и една сребърна. По покрива на едната никнеше трева. Друга беше яркочервена и опасана с бодлива тел. А имаше и една черна със зловещи зеленикави факли отпред.
Всичко това изглеждаше като част от свят, различен от заснежените поля, опасващи долината.
— Долината е скрита от очите на смъртните — каза Анабет — и както виждаш, времето също се контролира. Всяка от хижите представя някой от гръцките богове. И в нея живеят децата му.
Тя погледна към Пайпър, за да прецени как момичето приема новините.
— Искаш да кажеш, че мама е била богиня.
Анабет кимна.
— Приемаш го доста спокойно.
Пайпър не знаеше защо. Не можеше просто да признае, че новините са потвърдили едно странно чувство, което я глождеше от години, че обяснява споровете, които бяха водили с баща си за липсата на снимки на майка й в къщата, за това, че той не може да й обясни защо тя ги е напуснала.
Но най-вече потвърждаваше съня й, който я бе предупредил за всичко, което предстои. „Скоро те ще те открият, малка полубогиньо — бе прогърмял гласът. — И когато това стане, ще правиш това, което ти кажем ние. Тогава и само тогава твоят баща ще живее.“