— Ох — извини се Мели, — съжалявам. — Тя извади изпод робата си уоки-токи и заговори по него: — Ало, от реквизита ли сте? С Нъгътс ли разговарям? Здрасти, Нъгътс. Може ли да получим под в главното студио? Да, истински под. Благодаря.
След няколко секунди от ямата се издигна армия от харпии — поне три дузини демонични пилешки бабички, които носеха материал за строене. Те веднага се захванаха за работа, изковавайки и облепяйки бъдещия под. Използваха обезпокоително количество тиксо, което изнерви Джейсън. Все пак за нула време над ямата се появи под. В общи линии, беше направен от всичко, което можеше да се намери наоколо — плочки, мраморни блокове, паркети, дори трева.
— Това няма начин да е стабилно.
— Такова е, повярвай — увери го Мели. — Харпиите са добри строители.
Разбира се, за нея бе лесно да каже това. Тя прелетя над пода, без да го докосва. Джейсън прецени, че има най-голям шанс да оцелее, ако нещо се обърка, затова пристъпи пръв.
Подът, противно на това, което му нашепваше здравият разум, издържа.
Пайпър го хвана за ръката и го последва.
— Ако падна, ще ме хванеш.
— Ъъ, добре. — Джейсън се надяваше, че не се е изчервил.
Лио ги последва.
— Държа да хванеш и мен, Супермен. За ръката обаче няма да те хвана.
Мели се насочи към центъра на залата, където имаше сфера, сглобена от плоски видеоекрани. Те летяха над нещо като контролен център, в който някакъв мъж се бе привел напред, сверявайки мониторите и четейки съобщенията от хартиените самолетчета.
Мъжът не им обърна никакво внимание, докато тримата с Мели го приближаваха. Тя избута едно четирийсет и две инчово „Сони“ от пътя им и ги поведе към контролния център.
— И аз искам такава стая! — подсвирна Лио.
Летящите екрани показваха всякакви телевизионни програми. Някои от тях Джейсън позна — новини и подобни, — но други бяха, меко казано, особени и предаваха сражения на гладиатори, както и битки на герои с чудовища. Може би бяха филми. А може би не. Приличаха повече на риалити програми.
В най-далечния край на сферата имаше син декор, напомнящ киноекран. Във въздуха около него се носеха камери и прожектори.
Мъжът в центъра говореше нещо на хендсфри, а във всяка от ръцете си държеше дистанционно управление. Той сочеше към различни екрани, сякаш напосоки.
Носеше бизнес костюм с цвета на небето. Основно син, но с облаци, които се движеха по плата и сменяха цвета си. Беше на около шейсет, с бяла коса и лице, изгладено като след безброй пластични операции, по което имаше твърде много грим. Затова не изглеждаше нито стар, нито млад, а просто крив като кукла на Кен, стопена в микровълнова печка. Очите му се местеха по екраните, сякаш се опитваше да възприеме всичко едновременно. Мърмореше нещо по телефона, а устата му трепереше.
Беше или развеселен, или луд.
Най-вероятно и двете.
Мели полетя към него.
— А, господин Еол, тези герои…
— Чакай! — той вдигна ръка, за да я накара да замълчи, а сетне посочи към екраните. — Гледай!
Беше едно от предаванията, в които хора преследваха бури. Разни откачалки скачаха в торнадо. Докато Джейсън гледаше, един джип потъна във фунията на смерч и бе захвърлен към небето.
Еол извика щастливо.
— Канал „Катастрофа“! Да не повярваш, че хората правят това нарочно! — той се обърна към Джейсън с лудешка усмивка. — Не е ли невероятно? Хайде да го гледаме пак!
— Но, сър — каза Мели, — това е Джейсън, синът на…
— Да, помня го кой е — каза Еол. — Върна се значи. Какво стана?
Джейсън се поколеба.
— Прощавайте? Мисля, че ме бъркате с някого…
— Не, не те бъркам с никого, Джейсън Грейс. Кога беше… миналата година трябваше да се биеш с някакво морско чудовище, ако не се лъжа.
— Аз… не помня.
Еол се засмя.
— Значи чудовището е било слаба работа. Но аз помня всички герои, които са идвали да ме молят за помощ. Одисей например стоя цял месец на острова ми. Ти поне беше достатъчно възпитан, за да се задържиш само за няколко дни. Хайде сега, виж това видео. Патките ще бъдат всмукани…