— Мамо!
Извика го по-силно, отколкото искаше. Джейсън се сепна, удари масата с колене и в следващия миг всички се събудиха.
— Какво? — попита Хедж. — С кого и къде трябва да се бия?
— Падаме!… — Лио се хвана за масата. — Всъщност не падаме. Къде сме?
Джейсън премигна, опитвайки се да събере мислите си. Той погледна към Пайпър и едва не се задави.
— Какво носиш?
Пайпър почувства, че се изчервява. Беше облечена с тюркоазната рокля от съня си, черен клин и кожени ботуши. На ръката си носеше любимата си сребърна гривна, макар тя да бе останала у дома й в Лос Анджелис, и бе наметната със старото яке за сноуборд от баща си, което, колкото и невероятно да беше, си пасваше с останалите дрехи отлично. Тя извади Катоптрис и погледна към отражението си. Косата й също бе подредена.
— Нищо — каза тя, — само… — тогава си спомни предупреждението на Афродита да не разкрива, че двете са разговаряли — нищо.
Лио се ухили.
— Афродита, нали? Обзалагам се, че си най-добре облеченият воин в града, красавице!
— Хей, Лио! — Джейсън го потупа по рамото. — Да си се поглеждал наскоро?
— Какво… О!
Всеки от тях бе преобразен. Лио носеше панталони на райета, черни кожени обувки, тениска без яка с тиранти, работния си колан, тъмни очила на „Рей-Бан“ и бомбе.
— Е, Лио — Пайпър се опита да сподави смеха си, — мисля, че татко носеше това на последната си премиера. Без колана, разбира се.
— Я млъквай!
— Добре изглежда — обади се тренер Хедж. — Но, разбира се, не като мен.
Сатирът бе някакъв шарен кошмар. Афродита му бе дала торбест яркожълт костюм с огромни обувки, които да прикрият копитата му, и допълваща костюма широкопола шапка. Под сакото си носеше розова тениска и светлосиня вратовръзка, а синия карамфил на ревера Хедж подуши и изяде.
— Е — каза Джейсън, — майка ти май ме е пропуснала.
Пайпър разбра, че това не е съвсем вярно веднага щом го погледна. Сърцето й се разтуптя. Джейсън бе облечен в джинси и чиста червена тениска като тази, която бе носил при Големия каньон. Имаше и нови маратонки, а косата му беше сресана. Очите му бяха с цвета на небето, а съобщението на Афродита бе от ясно по-ясно: „Този няма нужда от подобрения“.
Пайпър беше напълно съгласна.
— Както и да е — каза тя притеснена. — Как се озовахме тук?
— Мели ни е уредила — обясни Хедж, докато ентусиазирано дъвчеше карамфила си. — Тези ветрове са ни пренесли през половината страна, доколкото мога да преценя. Щяхме да бъдем смачкани при приземяването, ако последният дар на Мели не бе забавил падането ни.
— И я уволниха заради нас — каза Лио. — Май постъпихме гадно с нея, а?
— Не, тя ще се оправи — каза Хедж. — А и не можеше да направи друго. Имам такъв ефект върху нимфите. Ще й пратя съобщение, щом приключим с мисията, и ще измислим нещо. Това е аура, с която бих сплел семейно гнездо, в което да подскачат малки козлета.
— Лошо ми е — оплака се Пайпър след тази информация. — Някой друг да иска кафе?
— Кафе! — ухили се Хедж, разкривайки синеещите си от карамфила зъби. — Обожавам кафето!
— Ъъъ — обади се Джейсън, — ами парите откъде да ги вземем? Къде ни е багажът?
Пайпър погледна надолу. Чантите им бяха в краката и всичко си беше там. Бръкна в джоба на якето си и намери две неща, които не очакваше. Едното бе пачка с пари, а другото — стъкленицата с отвара за амнезия. Тя остави стъкленицата в джоба си и извади парите.
Лио подсвирна.
— Майка ти определено е готина, Пайпър.
— Извинете! — извика Хедж на сервитьорката. — Ако може, шест двойни кафета и каквото там искат останалите. За сметка на дамата.
Не им отне много време да разберат къде са. На кафенето си го пишеше: КАФЕНЕ „ВЕРН“, УОЛНЪТ КРИЙК. А според сервитьорката бе девет сутринта на двайсет и първи декември, денят на зимното слънцестоене.
Тоест имаха три часа до крайния срок на Енкелад.
Не беше голяма загадка и къде се намира връх Диабло. Планината се издигаше на хоризонта, точно накрая на улицата. След Скалистите планини не изглеждаше много голяма, по нея дори нямаше натрупан сняг. Всъщност си беше миролюбива на вид. Златистите й склонове бяха покрити с тъмнозелени дървета.