Пайпър си пое дълбоко въздух.
— Предполагам, че след всичко, което се случи сутринта, не ми е толкова трудно да го повярвам. Коя тогава е мама?
— Скоро ще узнаем — отговори Анабет — на колко години си? Петнайсет? Боговете би трябвало да те признаят до тринайсет. Такава е сделката.
— Сделката?
— Миналото лято ни обещаха… Историята е доста дълга. В общи линии, обещаха да не забравят за децата си и да ги признават за свои, когато те станат на тринайсет. Понякога отнема малко повече време, но видя колко бързо бе признат Лио. Предполагам, че и с теб ще стане така. Обзалагам се, че довечера, край лагерния огън, ще видим знак.
Пайпър се притесни, че и над нейната глава ще се олюлее огромен огнен чук или — с късмет като нейния — нещо дори по-унизително — крилата коала например. Която и да бе майка и, Пайпър не вярваше, че се гордее с дъщеря клептоман със семейни проблеми.
— А защо на тринайсет? — попита тя.
— Колкото по-голяма ставаш — обясни Анабет, — толкова повече чудовища те забелязват и се опитват да те убият. Обикновено всичко започва на тринайсет. Затова изпращат защитници по училищата — да ви намират и водят тук, преди да стане прекалено късно.
— Като тренера Хедж?
Анабет кимна.
— Той е… беше сатир — наполовина човек, наполовина козел. Сатирите работят за лагера, намират герои, бдят над тях и ги водят тук, когато настъпи правилният момент.
Пайпър прие като напълно нормална новината, че нейният треньор е бил човек козел. Все пак го бе виждала как се храни. Никога не го беше харесвала. И сега не можеше да повярва, че той се е пожертвал за тях.
— Какво стана с него? — попита тя. — Когато се издигна в облаците… той… мъртъв ли е?
— Трудно е да се прецени — на лицето на Анабет се изписа тъга. — Духовете на бурята са опасни противници. Дори най-добрите ни оръжия, изковани от божествен бронз, просто минават през тях, освен ако не ги изненадаме.
— Мечът на Джейсън ги направи на прах — спомни си Пайпър.
— Значи е бил голям късметлия. Ако удариш едно чудовище както трябва, пращаш неговата същност обратно в Тартара.
— Тартара?
— Това е бездна в Подземния свят, от която изпълзяват най-опасните чудовища. Нещо като бездънна яма на злото. Но веднъж разпаднали се, чудовищата имат нужда от месеци, понякога дори години, за да се възстановят. Този дух обаче, Дилън, той се е измъкнал. Не мисля, че би оставил Хедж жив. Треньорът ви обаче бе защитник и добре знаеше рисковете, които поема. Ако умре, ще се прероди в дърво или цвете.
Пайпър се опита да си представи тренера Хедж като стрък гневни теменуги. Това я накара да се почувства още по-зле.
Тя погледна към хижите надолу и усети, че я обхваща неприятно чувство. Хедж се бе опитал да я отведе до това място, за да е в безопасност. Една от хижите долу бе посветена на майка й и там живееха нейните братя и сестри.
Които щеше да предаде.
„Прави каквото ти се казва — бе казал гласът. — Иначе те чака много болка.“
Тя прибра длани под ръцете си, опитвайки се да спре треперенето им.
— Всичко ще е наред — опита се да я успокои Анабет, — тук ще намериш приятели. Всички сме минали през какво ли не. Знаем какво чувстваш.
Малко ме съмнява — помисли си Пайпър.
— Изритаха ме от пет различни училища за последните пет години — призна тя. — Татко вече не знае какво да прави. Къде да ме дене.
— Само пет? — Анабет не я дразнеше, бе искрена. — Пайпър, всички ние правим бели. Аз избягах от къщи на седем.
— Сериозно ли говориш?
— Напълно. Повечето от нас биват считани за неспособни да внимават или за страдащи от дислексия, или…
— Лио има някакъв синдром… — сети се Пайпър.
— Да, хиперактивност. Това е, защото е създаден за приключения. Импулсивен, неспокоен — всички сме такива. Не сме като обикновените деца. Само да знаеш какви глупости правеше Пърси… — лицето и потъмня. — Мисълта ми беше, че на полубоговете им се носи лоша слава. Разкажи ти какво си правила.
Обикновено, когато някой зададеше този въпрос на Пайпър, тя или започваше да се бие, или сменяше въпроса, или се опитваше да разсее събеседника си. Но сега по някаква причина каза истината.