А и не знаеше дали електричеството изобщо ще засегне това изчадие.
„Смъртта в битка не е повод за срам“ — спомни си думите на Лупа.
Наистина утешително — помисли си Джейсън. — И все пак, един последен опит — каза си той.
Пое си дълбоко дъх и нападна.
Енкелад го остави да приближи, ухилен нетърпеливо. В последния момент Джейсън се престори, че се кани да удари, и се претърколи между краката на гиганта. Изправи се бързо и нанесе удара с всичка сила, целейки се в гърба на чудовището.
Но Енкелад бе предугадил това. Той отстъпи твърде ловко, твърде бързо за един гигант. Земята му помагаше. Той пресрещна със своето копие това на Джейсън. Чу се звук като от изстрел и златното оръжие се счупи.
Взривът бе по-горещ от огъня на гиганта и Джейсън бе ослепен от избухналата златна светлина. Силата го повали и изкара дъха му.
Когато погледът му се проясни, той видя, че седи на ръба на кратер. Енкелад стоеше от другата му страна, замаян и объркан. Унищожението на копието бе отприщило такова количество енергия, че бе образувало кратер във формата на конус с дълбочина около девет метра. Пръстта и скалата се бяха стопили до лепкава субстанция, подобна на стъкло.
Джейсън не знаеше как точно е оцелял, но дрехите му димяха. Бе напълно изтощен, а вече и обезоръжен.
А Енкелад все още бе жив.
Джейсън се опита да се изправи, но краката му тежаха като олово. Енкелад премигна при вида на унищожението, разкрило се пред очите му, а после се изсмя.
— Много впечатляващо, наистина. Жалко, че това бе последният ти номер, геройче.
Енкелад прескочи кратера с едно движение и краката му се озоваха от двете страни на Джейсън. Гигантът надигна копието си. Върхът на оръжието се издигна на два метра от гърдите на Джейсън.
— А сега — каза Енкелад — е време за първото ми жертвоприношение към Гея!
XLIV. Джейсън
Времето сякаш замръзна, което бе наистина дразнещо, тъй като Джейсън не можеше да се движи. Чувстваше как потъва в земята, сякаш бе легнал върху удобен воден матрак, който го приканваше да се отпусне и предаде. Зачуди се дали легендите за Подземния свят са верни. Дали щеше да свърши в Полята на мъченията, или да се озове в Елисейските поля. Ако не помнеше подвизите си, дали те още щяха да се броят? Зачуди се дали съдиите щяха да имат предвид това, или татко му Зевс ще прати бележка с надпис: „Моля, освободете сина ми от вечни мъчения. Той страда от амнезия.“
Джейсън не чувстваше ръцете си. Виждаше как острието на копието приближава гърдите му като на забавен кадър. Знаеше, че трябва да се раздвижи, да се отмести, но не можеше. Колко смешно бе всичко това, помисли си той. След целия напън да останеш жив идва краят и — бум! Просто си лежиш, докато огнедишащ гигант те пронизва като кебап.
Тогава екна гласът на Лио:
— Горе главите!
Огромна метална част удари главата на Енкелад с оглушително „дрън“. Гигантът се олюля и падна в ямата.
— Джейсън, ставай! — извика Пайпър. Гласът й му даде сили, извади го от вцепенението. Той седна и главата му се замая, но Пайпър дойде, преметна ръката му над раменете си и го изправи на крака.
— Не умирай върху мен — нареди му тя. — Да не си посмял да умираш върху мен.
— Добре, мадам — все още бе замаян, но тя му се стори най-красивото нещо на света. Косата й пушеше. Лицето й бе изцапано със сажди. Ръката й бе одраскана, дрехите й — разкъсани, а едната й обувка липсваше.
Красавица.
На около трийсет метра от тях Лио бе застанал над парчета от строителните машини — нещо подобно на заряд с гигантски спусък. Краят му бе счупен.
Тогава Джейсън погледна към кратера и видя къде е отишла другата част от хидравличната гилотина. Енкелад се мъчеше да се изправи, но острие като от брадва се бе забило в нагръдника му.
Въпреки това гигантът успя да го извади. Той извика от болка и планината потрепери. Златен Икор потече по доспехите му.
Но Енкелад се изправи отново.
После се наведе предпазливо и взе копието си.
— Добър опит — намръщи се гигантът, — но аз съм непобедим.
Докато героите гледаха, бронята на гиганта се възстанови. Икорът спря да тече. Дори драскотините по драконовите лапи, които Джейсън бе нанесъл на гиганта с такова усилие, се бяха превърнали в избледняващи белези.
Лио дотича до тях, видя гиганта и изруга:
— Какво му е на тоя тип? Умирай най-после!