— Моята съдба е предначертана — каза Енкелад. — Гигант не може да бъде убит нито от герой, нито от бог.
— Само от бог и герой едновременно — довърши Джейсън. Усмивката на чудовището угасна и Джейсън прочете нещо в очите му.
Страх.
— Вярно е, нали? Боговете и героите трябва да са заедно, за да ви унищожим.
— Ти няма да доживееш това. — Гигантът започна да се катери по кратера, хлъзгайки се по остъклените му стени.
— Някой да има бог наблизо? — подхвърли Лио.
Сърцето на Джейсън се изпълни с ужас. Той погледна към гиганта пред тях, който се опитваше да се измъкне от ямата, и разбра какво трябва да се направи.
— Лио — каза той, — ако имаш въже в този колан, приготви го.
Той скочи към гиганта с голи ръце.
— Енкелад! — извика Пайпър. — Зад теб!
Елементарен номер, но в гласа й имаше такава сила, че дори Джейсън се хвана. Гигантът попита:
— Какво? — и се обърна така, сякаш по гърба му пълзеше гигантски паяк.
Джейсън го ритна в правилния момент. Великанът изгуби равновесие, удари се в кратера и падна на дъното. Когато се опита да стане, Джейсън сключи ръце около врата му. Докато Енкелад се мъчеше да се изправи, Джейсън бе яхнал раменете му.
— Махни се! — извика чудовището. Опита се да хване краката на Джейсън, но момчето се измъкна, катерейки се по косата му.
Татко — помоли се Джейсън, — ако някога съм направил нещо добре, нещо, което одобряваш, помогни ми. Предлагам ти собствения си живот. Само спаси приятелите ми.
Внезапно усети металния мирис на приближаваща буря. Мрак закри слънцето. Гигантът замръзна, усетил какво става.
Джейсън извика на приятелите си:
— Крийте се!
И внезапно косата му настръхна.
Тряс!
Мълнията премина през тялото на Джейсън и удари право в Енкелад и земята. Гърбът на гиганта се стегна и Джейсън изхвърча назад. Когато момчето се изправи, откри, че се плъзга по ръба на кратера, който се разтваряше. Мълнията бе разцепила самата планина. Земята ръмжеше и се разкъсваше, а краката на Енкелад потъваха в ямата. Той драскаше безпомощно по стъклените стени на дупката и за миг се хвана за ръба с треперещи ръце.
Погледът, който хвърли на Джейсън, бе пълен с омраза.
— Не успя да спечелиш нищо, момче. Братята ми се надигат, а те са десет пъти по-силни от мен. Ще изтръгнем боговете из корен! Ще умреш, а Олимп ще падне с…
Хватката на гиганта се охлаби и той пропадна в недрата. Земята се разклати. Джейсън също се плъзна към ямата.
— Хвани се! — извика му Лио.
Краката на Джейсън бяха на ръба на бездната, когато той сграбчи въжето и Лио и Пайпър го задърпаха нагоре.
После застанаха заедно, изтощени и ужасени, а процепът се затвори като гневна паст. Земята спря да трепери.
Гея си бе отишла.
Засега.
А планината гореше. Пушекът се издигаше на десетки метри в небето. Джейсън забеляза хеликоптер — пожарникарски или може би на журналисти, — който се задаваше към тях.
Наоколо настъпи пълен хаос. Земеродните се бяха разпаднали на буци глина, оставяйки след себе си само каменните снаряди и отвратителните си препаски, но Джейсън допусна, че скоро ще се появят отново. Строителните машини бяха в руини. Земята бе почерняла и овъглена.
Тренер Хедж се раздвижи. Той се изправи със стон и потърка главата си. Яркожълтите му панталони бяха с цвета на горчица, смесена с кал.
Той премигна и се огледа наоколо.
— Аз ли направих това?
Преди Джейсън да може да отговори, Хедж вдигна тоягата си и се изправи, треперещ, на крака.
— Ха, искахте копито! На ви копито, бухтички! Кой е козата сега, а?
Той изтанцува кратък танц, като изрита няколко камъка и отправи нещо, което вероятно бе неприличен сатирски жест, към глината.
Лио се усмихна слабо, но Джейсън не можа да се сдържи и избухна в смях. Сигурно звучеше леко истерично, но бе толкова щастлив от това, че е жив, че не му пукаше.
Тогава един човек се появи около сечището. Тристан Маклийн приближи, залитайки. Очите му бяха изцъклени от шок, все едно бе минал покрай ядрена пустош.
— Пайпър? — извика той. Гласът му потрепери — Пайпър, какво…
Той не можа да довърши. Пайпър притича до него и го прегърна силно, но той сякаш не я познаваше.
Джейсън се бе чувствал по подобен начин онази сутрин в Големия каньон, когато се бе събудил безпаметен. Но господин Маклийн имаше противоположния проблем. Той имаше прекалено много спомени, прекалено дълбока травма, която умът му не можеше да понесе. Разпадаше се.