— Трябва да го отведем оттук — каза Джейсън.
— Добре, но как? — попита Лио. — Не е в състояние да ходи.
Джейсън погледна хеликоптера, който сега кръжеше над тях.
— Не може ли да направиш мегафон или нещо подобно? — попита той Лио. — А после Пайпър ще трябва да поговори.
XLV. Пайпър
Да вземат хеликоптера бе лесно, но да качат баща й в него — не толкова. Пайпър имаше нужда само от няколко думи, произнесени през набързо направения от Лио мегафон, за да убеди пилота да кацне в планината. Вертолетът, който отговаряше за безопасността на парка, бе достатъчно голям, за да служи за медицински и спасителни операции, и когато Пайпър каза на симпатичната дама, която го пилотираше, че ще е чудесна идея да отлетят до летището в Оукланд, тя бързо се съгласи.
— Не — промърмори баща й, докато го вдигаха от земята, — Пайпър, какво стана? Видях чудовища… отвратителни чудовища…
Имаше нужда от помощта и на Лио, и на Джейсън, за да го задържи на крака, докато тренер Хедж събираше припасите им. За щастие Хедж бе вдигнал панталоните си и бе обул обувките си, така че на Пайпър не й се наложи да обяснява за копитата.
Сърцето й обаче се късаше от вида на баща й. Бяха го пречупили. Плачеше като малко момче. Той не знаеше какво точно му е направил гигантът и как чудовищата са смазали духа му, но момичето не мислеше, че баща му ще остане с разсъдъка си, ако открие.
— Всичко ще е наред, татко — каза тя с най-мекия възможен глас. Не искаше да очарова собствения си баща, но това изглеждаше единственият начин да му помогне.
— Тези хора са мои приятели. Ще ти помогнем. Вече си в безопасност.
Той премигна и погледна към перките на хеликоптера.
— Остриета. Те имаха машина с ужасно много остриета и имаха по шест ръце.
Когато стигнаха вратата на вертолета, жената пилот дойде да помогне.
— Какво му е? — попита тя.
— Вдишал е дим — отговори бързо Джейсън — и е изтощен от жегата.
— Не трябва ли да го отведем в болница? — попита жената.
— Всичко е наред — каза Пайпър. — По-добре до летището.
— По-добре до летището — съгласи се веднага жената. Сетне се намръщи, сякаш несигурна защо е сменила мнението си, — но това не е ли Тристан Маклийн, филмовата звезда?
— Не — каза Пайпър, — само прилича на него. Забрави.
— Да — отвърна жената, — само прилича на него. Аз… — тя премигна объркана — забравих какво имам да казвам. Хайде да тръгваме.
Джейсън повдигна вежди към Пайпър, видимо впечатлен, но тя се чувстваше ужасно. Не искаше да изкривява съзнанието на хората, да ги убеждава в неща, които са неверни. Чувстваше се силна, но по грешен начин — като Дрю от лагера. Или Медея в магазина. А и как щеше да помогне на баща си? Не можеше да го убеди, че всичко е наред или че нищо не се е случило. Травмата бе прекалено дълбока.
Най-накрая го качиха на борда и хеликоптерът излетя. Жената пилот продължаваше да получава съобщения по радиото. Питаха я накъде отива, но тя не им обърна внимание. Зави настрана от горящата планина и се насочи към хълмовете Беркли.
— Пайпър — баща й я хвана за ръката и я задържа, сякаш се боеше, че ще падне, — това ти ли си? Те ми казаха… че ще загинеш. Наговориха ми… ужасни неща. Ужасни неща, които щели да се случат.
— Аз съм, тате — костваше й цялото усилие на волята, за да не се разплаче. Трябваше да е силна. Заради него — всичко ще е наред.
— Имаше чудовища — каза той, — истински чудовища. Земни духове като от приказките на дядо ти Том. Майката земя ми е сърдита. Там беше и великанът Цул-ка-лу27, онзи, който бълва огън.
Той отново погледна Пайпър. Очите му бяха като натрошено стъкло, отразяващо откачена светлина.
— Казаха ми, че си наполовина богиня. Че майка ти е…
— Афродита — каза Пайпър, — богинята на любовта.
— Аз… — той си пое дълбоко въздух, сетне сякаш забрави да издиша.
Приятелите на Пайпър се стараеха да не гледат. Лио се занимаваше с някаква гайка, която извади от колана си. Джейсън се взираше надолу към долината, към пътищата, които се задръстваха, понеже смъртните спираха колите си и зяпаха горящата планина. Глийсън дъвчеше корена на карамфил и поне този път не се хвалеше и не викаше.