— Точно тогава срещнах Джейсън — каза Пайпър, — но с него ходим едва от няколко седмици.
Анабет направи гримаса.
— Пайпър… относно това… може би трябва да седнеш.
Пайпър знаеше, че нищо хубаво няма да последва. Усети, че в гърдите й се надигаше паника, сякаш дробовете и бяха запушени с вода.
— Виж, знам какво каза Джейсън — че просто се е появил в училището ни днес. Но това не е вярно. Познавам го от четири месеца.
— Пайпър — каза тъжно Анабет, — това е мъглата.
— Мъглата?
— Мъглата. Тя е воал, отделящ света на смъртните от този на магията. Умовете на обикновените хора не могат да възприемат, че съществуват богове и чудовища, затова мъглата изкривява реалността. Прави нещата такива, че смъртните да могат да ги възприемат. Така очите им просто не виждат тази долина или поглеждат към дракона и го възприемат като купчина кабели.
Пайпър преглътна.
— Но… ти сама каза, че аз не съм смъртна. Аз съм наполовина богиня.
— Да, но и полубоговете могат да бъдат заблудени. Виждала съм го много пъти. Чудовищата се вмъкват в някое училище, представят се за хора и всички си мислят, че помнят въпросния човек. Вярват, че винаги си е бил там. Мъглата може да променя спомените, дори да създава фалшиви такива…
— Но Джейсън не е чудовище! — възрази Пайпър — той е човек или полубог или… наричай го както искаш. Спомените ми са истински. Толкова истински. Та нали запалихме гащите на тренер Хедж. Та нали заедно гледахме падаща звезда от покрива на училището и накрая успях да накарам глупчото да ме целуне…
Усети, че бърбори пълни глупости и разказва на Анабет за целия си семестър в училището „Уилдърнес“. Бе харесала Джейсън още в първата седмица, в която се бяха срещнали. Той се бе държал толкова мило с нея, бе толкова търпелив, дори издържаше Лио и неговите глупави шеги. Приемаше я каквато е. Не я съдеше заради миналото й. Бяха прекарали часове наред заедно, гледайки към звездите, хванати за ръце.
Всичко това не можеше да бъде лъжа.
Анабет сви устни.
— Пайпър, спомените ти са много по-ясни, отколкото при повечето хора. Признавам го. Не знам защо е така. Но щом го познаваш толкова добре…
— Познавам го!
— Тогава можеш ли да ми кажеш откъде е той?
Пайпър се почувства, все едно са я зашлевили.
— Трябва да ми е казал, но…
— Виждала ли си татуировката му преди днешния ден? Говорил ли ти е за родителите си, приятелите си, предишното си училище?
— Аз… не знам, но…
— Пайпър, как се казва той? Как му е фамилията?
Умът й блокира. Не знаеше. Не знаеше името на Джейсън. Как бе възможно това?
Разплака се. Почувства се като пълна глупачка. Седна на камъка до Анабет и просто избухна в сълзи. Това бе прекалено. Нима трябваше да й вземат всичко хубаво от проклетия, нещастен животец?
„Да — злорадо й напомни гласът от съня й. — Освен ако не правиш точно това, което ти се казва, когато ти се казва.“
— Хей — опита се да я успокои Анабет, — ще оправим нещата. Сега Джейсън е тук истински. Кой знае? Може пък нещата да се подредят за вас.
Едва ли — помисли си Пайпър. Не и ако сънят и бе казал истината. Но не можеше да разкаже на никого за това.
Избърса една сълза от бузата си.
— Доведе ме тук, за да не видят каква съм ревла, нали?
Анабет сви рамене.
— Предположих, че ще ти бъде трудно да го приемеш. Знам какво е да изгубиш гаджето си.
— Още не мога да повярвам… знам, че между нас имаше нещо. Но вече го няма. Той дори не ме познава. И ако наистина се е появил днес, защо? И как? Как се е озовал при нас, защо не помни нищо?
— Все хубави въпроси — каза Анабет. — Да се надяваме, че Хирон може да отговори на тях. Но засега трябва да те настаним. Готова ли си да се върнеш надолу?
Пайпър погледна към безумните хижи в долината. Новият й дом, в който имаше семейство, което може би можеше да я разбере.
Но скоро щяха да станат поредните хора, които е разочаровала. Поредното място, откъдето са я изритали.
„Ще ги предадеш на нас — бе я предупредил гласът. — Или ще изгубиш всичко.“
Не й оставяха никакъв избор.
— Да — излъга тя, — готова съм.
На централната поляна група лагерници играеха баскетбол. Бяха невероятно точни — нищо не отскачаше от коша. Всички отбелязваха по три точки.