В общи линии нормален ден в лагера.
Само децата на Афродита зяпаха Пайпър и Джейсън скришом. Пайпър можеше да се закълне, че видя как се разменят пари, сякаш се обзалагаха дали ще има целувка, или не.
— Успя ли да подремнеш? — попита го тя.
Той я погледна, сякаш бе прочела мислите му.
— Не много добре. Сънувах разни неща.
— За миналото ти?
Той кимна.
Тя реши да не го притиска. Ако му се говореше, добре, но го познаваше достатъчно, за да прецени, че не бива да задълбава в темата. Вече дори не се тревожеше от това, че част от нещата, които знаеше за него, са вследствие на три месеца фалшиви спомени. Майка й бе казала, че чувства онова, което може да се случи. И Пайпър бе решена да превърне тази възможност в реалност.
Джейсън завъртя баскетболната топка.
— Новините не са добри — каза той. — Спомените ми не предвещават нищо добро… за никой от нас.
Пайпър бе почти сигурна, че той се готвеше да каже „за нас“ като за тях двамата и се зачуди дали не си бе спомнил някое момиче от миналото си. Но реши да не се притеснява за това днес. Не и в такъв хубав зимен ден, когато е до Джейсън.
— Ще се оправим — обеща му тя.
Той я погледна несигурно, като че ли му се искаше да й повярва.
— Анабет и Рейчъл ще дойдат на срещата тази вечер. По-добре е да изчакам дотогава, преди да обясня…
— Добре — тя отскубна стрък трева. Знаеше, че ги очакват опасности. Щеше да се изправи срещу миналото на Джейсън, а можеха и да не оцелеят във войната с гигантите. Но засега и двамата бяха живи и тя бе решена да се наслади на мига.
Джейсън я гледаше тревожно. Татуировката на ръката му изглеждаше светлосиня на слънчевата светлина.
— Виждам, че си в добро настроение. Как може да си толкова сигурна, че нещата ще се наредят?
— Понеже ти ще ни водиш — каза тя простичко. — Бих те последвала навсякъде.
Джейсън премигна. А после бавно се усмихна.
— Говориш опасни работи.
— Аз съм опасно момиче.
— Не се и съмнявам.
Той стана и отърси панталоните си. Сетне й подаде ръка.
— Лио каза, че иска да ни покаже нещо в гората. Идваш ли?
— Не бих пропуснала. — Тя го хвана за ръката и се изправи.
За момент двамата останаха така — ръка за ръка. Джейсън наклони глава.
— Трябва да тръгваме.
— Да — каза тя, — секунда само.
Сетне го пусна и извади картичката от джоба си — сребърната карта, която Талия й бе дала в случай, че някога поиска да е ловджийка на Артемида. Пусна я в най-близкия вечерен огън и загледа как гори.
Вече нямаше да има разбити сърца от деца на Афродита. Това бе ритуал, без който можеше да се мине.
Встрани на поляната хлапетата от нейната хижа изглеждаха разочаровани от това, че не бе имало целувка. Залозите започнаха да се изплащат.
Но всичко бе наред. Пайпър бе търпелива и усещаше много хубави възможности.
— Хайде — каза тя на Джейсън, — имаме приключения за планиране.
LIII. Лио
Лио не се бе чувствал толкова нервен, откакто бе предложил вегетариански бургери на върколаците. Когато стигна високата скала в гората, той се обърна към групата и се усмихна притеснено.
— Ето ни.
Той призова огън в ръката си и я постави на вратата.
Децата от неговата хижа ахнаха.
— Лио! — извика Ниса. — Но ти владееш силата на огъня!
— Да, знам — отговори той.
Джейк Мейсън, който се бе измъкнал от гипса, но все още се подпираше на патерици, каза:
— Свети Хефесте! Това е толкова рядко, че… значи, че…
Огромната каменна врата се отвори и всички зяпнаха. Пламтящата ръка на Лио вече не бе от значение. Дори Пайпър и Джейсън изглеждаха смаяни, макар че наскоро бяха видели доста странни неща.
Само Хирон не изглеждаше изненадан. Кентавърът сви вежди и поглади брадата си, сякаш на групата й предстоеше да навлезе в минно поле.
Това изнерви Лио дори повече, но бе късно да промени нещата. Инстинктите му подсказаха, че трябва да сподели това място с останалите — поне с хижата на Хефест. А нямаше как да скрие това от Хирон и най-добрите си приятели.