— Не те познавам — отговори Джейсън.
Лио му отвърна с крокодилска усмивка.
— Да бе. Аз не съм най-добрият ти приятел, нее. Аз съм неговият зъл брат близнак.
— Лио Валдес! — изрева треньорът отпред. — Проблем ли има при вас?
Лио намигна на Джейсън.
— Само гледай! — и се обърна напред. — Съжалявам, тренер! Не можах да ви чуя. Може ли да използвате мегафона си?
Хедж изръмжа, очевидно доволен, че си има извинение. Той откачи мегафона от колана си и продължи да дава различни указания, но гласът му прозвуча като този на Дарт Вейдър. Учениците избухнаха в смях. Треньорът опита отново и този път мегафонът ненадейно извика: „Кравата казва «Муууу!».“
Децата се разсмяха още по-силно, а треньорът удари мегафона с писък:
— Валдеес!
Пайпър сподави смеха си.
— Боже, Лио, как направи това?
Лио измъкна една малка отвертка от ръкава си.
— Аз съм специален.
— Хора, сериозно — обади се нещастно Джейсън, — какво става тук? Къде отиваме?
Пайпър се намръщи.
— Джейсън, ти шегуваш ли се?
— Не! Нямам идея…
— Естествено, че се шегува — изсумтя Лио. — Опитва се да ми го върне за лепкавия крем за бръснене вероятно. Нали така, Джейсън?
Джейсън го погледна неразбиращо.
— Не, според мен е сериозен. — Пайпър се опита отново да го хване за ръка, но той я отдръпна.
— Съжалявам — каза той, — аз… не мога…
— Това е! — извика Хедж. — Задният ред току-що пожела да почисти след обяда!
Останалите деца одобрително зашумяха.
— Каква изненада — промърмори Лио.
Пайпър обаче задържа погледа си върху Джейсън, сякаш не можеше да прецени дали е обидена или разтревожена.
— Да не си ударил главата си някъде? Наистина ли не помниш кои сме?
Джейсън безпомощно сви рамене.
— По-лошо. Не помня и аз кой съм.
Автобусът ги свали пред огромен циментов комплекс, който приличаше на музей, разположен в средата на нищото. Може би това бе Националният музей на нищото, предположи Джейсън.
От пустинята повя хладен вятър. Джейсън не бе обърнал внимание на дрехите си, но сега си даде сметка, че не е облечен достатъчно дебело — носеше червена тениска и тънък черен анорак.
— Хайде сега да изкараме един бърз курс за страдащите от амнезия — рече Лио с услужлив тон, който накара Джейсън да разбере, че това, което ще последва, няма да му свърши никаква работа.
— Учим в училище „Уилдърнес“ — продължи Лио, изписвайки кавички във въздуха, — което значи, че сме лоши деца. Твоето семейство, съдът или някой друг е решил, че създаваш прекалено много проблеми и затова са те пратили в тоя затвор… ъъ, така де — училище — намиращо се на края на света, иначе казано, щата Невада. Тук ще научиш много ценни неща за живота, като например това как да бягаш по шестнайсет километра на ден през кактусите или да зашиваш маргаритки в шапки! Не е забравено и нашето образование — пътуваме и се образоваме с тренера Хедж, който поддържа реда с бейзболна бухалка. Спомни ли си вече?
— Не — Джейсън се огледа притеснено към останалите деца — около двайсет момчета и десетина момичета. Никое от тях не изглеждаше като закоравял престъпник и той се замисли какво ли са направили, за да ги изпратят в такова училище.
А после се запита какво ли е направил той, за да е с тях.
Лио вдигна очи.
— Ти наистина си решил да ми направиш номер, а? Хубаво, нека стане на твоето. Ние тримата се събрахме тук този срок. И сме много гъсти. Ти правиш всичко, което ти кажа, и ми пишеш домашните…
— Лио! — скастри го Пайпър.
— Добре де, зарежи домашните. Но определено сме приятели. Е, Пайпър може би ти е малко повече от приятел — последните няколко седмици вие…
— Лио, стига! — Пайпър беше поаленяла.
Джейсън усети, че също се е изчервил. Помисли си, че едва ли би забравил срещите с момиче като Пайпър.
— Той има амнезия или нещо подобно — каза Пайпър. — Трябва да кажем на някого.
Лио изсумтя.
— Така ли? На кой тогава? На тренер Хедж? Той ще опита да излекува Джейсън, като го лупне по главата с бухалката.
Треньорът бе застанал пред групата, крещеше заповеди и надуваше свирката си, за да поддържа някакъв ред. Но от време на време поглеждаше към Джейсън и се намръщваше.