В този момент Пайпър, която съвсем не бе толкова замаяна, колкото изглеждаше, хвана бухалката. Преди да може да я използва обаче, Дилън се изправи. От челото му течеше кръв.
Златна кръв.
— Добър опит, хлапе — погледна той към Джейсън, — но това няма да те спаси.
Пътеката потръпна и по стъклото се появиха пукнатини. Вътре в музея децата спряха да тропат по вратите и отстъпиха назад ужасени.
Тялото на Дилън се разпадна в облак дим, сякаш молекулите му се разделиха. Лицето му остана същото, ослепителната усмивка — също, но тялото му вече представляваше тъмна мъгла, а очите му блестяха като искри. Бе се превърнал в жив буреносен облак.
Ако ангелите можеха да бъдат зли — помисли си Джейсън, — щяха да изглеждат точно така.
— Ти си вентус — каза Джейсън, макар да нямаше представа откъде знае думата, — дух на бурята.
Смехът на Дилън прозвуча като торнадо, минаващо през покрив.
— Радвам се, че те изчаках, геройче. Знаех за Лио и Пайпър от седмици и можех да ги убия по всяко време. Но господарката предвиди, че идва и трети юнак — някой специален. Наградата за смъртта ти ще бъде наистина голяма!
Още два облака се спуснаха до Дилън и се превърнаха във венти — призрачни младежи с криле от пушек и очи, проблясващи като мълнии.
Пайпър остана на земята. Правеше се на замаяна, но ръката й все още държеше бухалката. Лицето й бе бледо, но погледът, който хвърли на Джейсън, бе непоколебим. Той разбра съобщението: „Отвличай вниманието им и аз ще ги халосам в гръб“.
Сладка, умна и борбена. Джейсън съжали, че не помни да е имал такова гадже.
Той стисна юмруци и понечи да нападне, но така и не получи шанс за това. Дилън надигна ръка и от пръстите му изригна заряд от светкавици, който удари Джейсън в гърдите.
Бум! Джейсън се намери проснат по гръб. Усети в устата си вкус на изгоряло алуминиево фолио. Вдигна глава и видя, че дрехите му пушат. Мълниите бяха минали през тялото му и събули лявата му обувка. Пръстите му се бяха покрили със сажди.
Духовете на бурята избухнаха в смях, а ветровете все така беснееха. Пайпър ги предизвикваше с крясъци, но всичко това се чуваше като от много далеч.
С ъгълчето на окото си Джейсън видя как Хедж се катери по скалите с Лио на гръб. Пайпър бе на крака и размахваше бясно бухалката, опитвайки се да задържи духовете настрана, но те, изглежда, само си играеха с нея. Бухалката минаваше пред телата им, все едно те не бяха там. А Дилън се извиси над Джейсън — същински тайфун с очи.
— Спри! — изграчи момчето. Изправи се и стъпи колебливо на крака, като не бе сигурен кой е по-изненадан от това — той или духовете на бурята.
— Как може да си жив? — потръпна фигурата на Дилън. — Та моята мълния бе достатъчна, за да изпържи двайсет души!
— Аха. А сега е мой ред — отговори Джейсън.
Той бръкна в джоба си и извади златната монета. Довери се на инстинктите си и я завъртя във въздуха, сякаш го бе правил хиляди пъти. Хвана я в дланта си и внезапно се оказа, че държи двуостър меч. Неравната ръкохватка пасваше на пръстите му идеално, а цялото оръжие бе направено от чисто злато — и дръжката, и острието, и предпазителят.
Дилън изръмжа, но отстъпи. Той се обърна към двамата си спътници и кресна:
— Какво чакате! Убийте го!
Духовете не изглеждаха особено очаровани от тази заповед, но въпреки това полетяха към Джейсън. По пръстите им играеха светкавици.
Джейсън замахна към първия от духовете. Острието му мина през него и фигурата от пушек се разпадна. Вторият пусна мълния към него, но острието на меча пое заряда. После Джейсън пристъпи напред, мушна бързо и вторият дух се превърна в купчинка златна прах.
Дилън изрева, обзет от бяс. Той сякаш очакваше другарите му да се оформят наново, но вместо това вятърът разпиля златната прах.
— Но… това е невъзможно! Кой си ти, проклет полубог такъв?
Пайпър бе толкова изненадана, че изтърва бухалката.
— Но Джейсън, как…
Тогава тренер Хедж скочи обратно на пътеката и стовари Лио върху нея като чувал с картофи.
— Бойте се от мен, духове на злото! — извика той и стисна юмруците на малките си къси ръчички. Сетне се огледа и видя, че е останал само Дилън.
— Хадес да те вземе, момче! — сопна се той на Джейсън. — Нищо ли не остави за мен?! Аз толкова обичам хубавите битки!