— Изглеждаш ужасно — бяха първите думи на Касиопея, когато краката му докоснаха земята.
Малоун беше мокър от пот, небръснат и вонеше. Дрехите му бяха целите в кал и мръсотия, ръцете му — червени от ръжда. Докато Касиопея изглеждаше доста добре, дори страхотно — стройна и грациозна в прилепналите си джинси. Черната й коса, обикновено падаща свободно върху раменете, сега беше стегната в кок. Красивото й лице излъчваше увереност и спокойствие; определено беше от онези жени, които караха мъжете да задържат погледа си върху тях.
Той успокои дишането си и се принуди да мисли въпреки прилива на адреналин.
— Тази цицина на челото боли ли? — попита Касиопея.
Малоун поклати глава, придавайки си безуспешно енергичен вид. Мозъкът му работеше трескаво. Първото нещо, което трябваше да направи, бе да идентифицира нападателя си.
— Върви напред да му отвлечеш вниманието — каза той. — В тия гъсталаци няма да може да се прицели точно. Гледай да вдигаш колкото се може повече шум. А аз ще заобиколя отзад, за да видя кой е.
— Мисля, че хората в „Смитсониън“ нямат представа какво става по тези места.
— Меко казано — отвърна той. — Като си помисля, че едва не намесих Гари в това…
Седемнайсетгодишният му син се бе молил да дойде и той за малко не бе склонил, но предупреждението на Мартин Томас, че може да си навлече неприятности, го бе разубедило. Освен това трябваше да се ходи на училище. Гари живееше с майка си в Атланта и до лятната ваканция оставаха две седмици.
Главата на Малоун още беше замаяна и всяка поета глътка въздух раздираше гърлото му като парчета стъкло.
— Имаш ли вода?
Касиопея извади пластмасова бутилка от раницата си. Той отви капачката и изля топлата течност в устата си, като се опитваше да не обръща внимание на металния вкус. Някой го бе проследил в гората. След което го бе довлякъл тук. Сериозно усилие. Но за какво?
Време беше да открие.
4
Дани паркира зад Мисионерската баптистка църква. Жената от гробището седеше до него. Колкото и да изглеждаше налудничаво за един бивш президент да остане насаме с напълно непозната, инстинктът му подсказваше, че тази жена не представлява заплаха. Дъждът продължаваше да почуква по покрива, капака и предното стъкло на автомобила. Бяха дошли до тук в пълно мълчание, след като незабелязано се бяха измъкнали от погребението.
— Смятате ли да ми съобщите все пак как се казвате? — попита той.
— Според Алекс двамата сте били близки приятели. Вярно ли е?
— А вие колко време бяхте „приятели“ с него?
Той никога не бе подозирал Алекс Шъруд в изневяра.
— Познавахме се от шест години.
Това го шокира повече от всичко друго.
— Как е възможно да се опази такова нещо в тайна?
— Ние бяхме само приятели. Нищо друго. Той нито веднъж не наруши брачната клетва.
— А какво мислеше съпругата му за вашето приятелство?
— Нямам представа. Тя идваше във Вашингтон само по няколко пъти в годината. Мъжът й беше последното нещо, което я интересуваше.
Той долови презрението в гласа й. Всъщност нямаше нищо необичайно съпругите на конгресмени да си стоят у дома. Повечето имаха професии или деца, за които да се грижат, а животът във Вашингтон не беше никак евтин. Противно на общоприетото схващане, повечето членове на Конгреса не бяха богати, а заплатата, която получаваха, едва покриваше служебните им разходи.
— Живеех през един коридор от Алекс — каза тя. — Дълго време бяхме съседи. Беше мил човек. Виждам, че не ми вярвате, но сексът изобщо нямаше място в нашите отношения.
Дани разбираше самоконтрола на приятеля си. Той и Стефани отначало бяха врагове, после приятели, после нещо повече, но той също нито веднъж не наруши брачната клетва.
— Приятно ни беше да се виждаме — продължи тя. — Да хапнем навън, да отидем на кино, да четем заедно. Той смяташе след две години да се оттегли от политиката.
Нова изненада.
— И после?
— После щеше да се разведе със съпругата си.
— Заради вас?
— Не знам. Рядко говорехме за нея. Но през последните седмици беше започнал да споделя повече неща. Не че се правеше на нещастен съпруг. Просто беше неудовлетворен от брака си и напълно отчужден от нея.
— А вашето присъствие нямаше нищо общо с това?