— Бях шокирана, когато Алекс сподели с мен намерението си да се разведе. Не че тази перспектива не ми хареса. Той каза, че ще го направи, когато вече не е на държавна служба. Знам какво си мислите — че това е егоистично от негова страна. Но Алекс смяташе, че така ще бъде най-добре за всички засегнати.
Дани го разбираше перфектно. Точно така бе постъпил и той. Единствената разлика бе, че двамата с Полийн се бяха разделили по взаимно съгласие.
— Искам да знаете, че бях близка с Алекс не за да го накарам да сложи край на брака си и да бъде мой. Никога не сме обмисляли да се съберем. Поне до неотдавна. Бях с Алекс, защото се влюбих в него, а мисля, че и той в мен. Решението да се разведе обаче беше изцяло негово.
Лицето на жената беше напрегнато и тревожно; ъгълчетата на устата й бяха обърнати надолу. Тя не изглеждаше повърхностна или прекалено емоционална. Дани вярваше на всяка нейна дума.
— Мисля, че трябва да минете по същество — каза й той.
— През седмиците, преди да почине, Алекс беше доста объркан. Беше се зачел в някакъв бележник.
Това привлече вниманието му.
— Ето толкова голям — ръцете й описаха правоъгълник с размери приблизително 18 на 15 сантиметра. — В последно време прекарваше много вечери в прелистването му.
— Откъде го имаше?
— От брата на Даян.
За когото Дани не знаеше нищо освен името му, Кенет Лейн, както и че бил свързан с някакъв инициативен комитет за работа със законодателните събрания.
— Сигурно знаете колко упорит може да е Алекс, като прегърне някоя кауза — добави тя.
Дани знаеше, и още как. Особено докато призоваваше за приемане на 28-ата поправка. Алекс отдавна си беше наумил, че Конституцията трябва да бъде изменена така, че да осигурява приложимостта на всички федерални закони в еднаква степен и за членовете на Конгреса. Една власт на народа, от народа и за народа трябва да се подчинява на същите правила, които налага. Колко ли пъти сенаторът от Тенеси бе произнасял тези думи? Алекс неведнъж се бе опитал да предложи поправката за одобрение, но всеки път я бяха отхвърляли. Дани си спомни как преди две години неговият приятел бе предложил законопроект за отмяна на прекалено щедрите пенсии на конгресмените, който се бе натъкнал на подобна яростна съпротива. Отговорът на Алекс беше истинска класика: „Как може американският народ да разчита на Конгреса да оправи всичко негодно във Вашингтон, след като самите му членове не живеят по същите правила като всички останали?“.
Как, наистина?
— Коментарите му за онзи бележник — продължи тя — засягаха Сената и някакви радикални промени. Като начин за решаване на всички проблеми, които разлагали в последно време законодателната власт. Говореше за парализа, как никога нищо полезно не можело да се свърши, но казваше, че в онзи бележник се съдържал отговорът. Знам, че говоря с недомлъвки, но това е, което чух от него.
Дани знаеше всичко за парализата, сковала американския Сенат. Трите му мандата като негов член го бяха научили как един-единствен човек е в състояние да блокира целия законодателен процес и в двете камари на Конгреса. Самият той няколко пъти бе използвал тази тактика, за да постигне целите си. Но ефективността никога не е била сред добродетелите на Сената. Той бе създаден като пречка за прибързано законотворчество, поставяйки се в опозиция както на Долната камара, така и на президента. Това била и причината първоначално сенаторите да се определят от щатските законодателни събрания, а не да се избират пряко от народа. Когато този ред бил променен през първата половина на XX в. с приемането на 17-ата поправка, самият Сенат претърпял метаморфоза.
А като президент Дани лично бе ставал обект на гнева му. През последните три години от втория му мандат Сенатът бе блокирал важен пакет от финансови закони, законопроект за военния бюджет и реформа на жилищната политика. В различни моменти Сенатът дори бе допуснал няколко федерални ведомства, сред които Националната комисия по трудови правоотношения, да останат без бюджет само за да може конкретен сенатор да постигне някаква своя цел. А през осемте години на президентството му Сенатът бе одобрил едва 70% от номинираните от него съдии, което беше много по-малко от резултатите на Клинтън, баща и син Буш или Рейгън.
През последните четири месеца обаче бе настъпила видима ескалация. Номинациите на президента Фокс за Министерството на труда, Агенцията по околната среда и Министерствата на отбраната и транспорта бяха до една торпилирани с процедурни хватки, като изобщо не се стигаше до гласуване. Безпрецедентна поредица от събития, всяко прокарвано от различен сенатор. Дори един бивш конгресмен, номиниран за Федералната агенция за жилищно финансиране, се размина с утвърждаването си.