— Той беше ваш приятел. Говореше с голямо уважение за вас. Трябва да открием защо е умрял. Дължим му го.
— Даян нищо ли не знае за вас?
— Не, доколкото ми е известно. Никога не съм оставала да нощувам при него, никога не сме се появявали заедно на публично място. Живея в тиха сграда, хората не общуват помежду си, така че никой не ни пречеше. А и Алекс никога не е бил конфликтна личност.
— Ако не броим това, че искаше да промени изцяло Конгреса.
— Че кой не би искал? Само че той не стигна доникъде. И вие го знаете. Те по-скоро се забавляваха с него, отколкото да виждат заплаха.
Още една причина старият му приятел да има нулеви шансове за президент. Гласоподавателите обичат кандидатът им да е доказал, че върши работа.
— Вие така и не ми съобщихте как се казвате.
— Тейсли Форсбърг.
— Сигурно си давате сметка, че ако се заема със случая, ще трябва да ви посоча като източник.
— Знам, но ние трябва да открием истината за смъртта на Алекс.
Може би беше права. Но единственото, с което разполагаше, бяха думите на тази жена за човека в апартамента на Алекс. Това можеше да е лъжа. Но Тейсли Форсбърг бе потвърдила собствените му съмнения, които витаеха още от момента, в който чу лошата новина. През изминалите няколко минути вътрешният му радар се бе включил с пълна сила, но той нито веднъж не долови неискреност в думите й. Тя беше права. Алекс Шъруд едва ли просто бе паднал в реката. А и онзи бележник от брата на Даян. Или пък чудовищното нещо, което Алекс искал да предотврати. Какво, по дяволите…?
Сети се, че беше канен в дома на Шъруд. Може би все пак трябваше да се появи.
— Как мога да ви открия?
Тя му подаде визитката си и тогава Дани видя, че е адвокат във вашингтонска кантора. За която бе чувал.
— Мобилният ми номер е написан отзад.
Той още стискаше в ръка медальона.
— Може ли да го задържа за известно време?
— Вече е ваш.
Тя посегна към дръжката на вратата. Дани я хвана за ръката.
— Къде отивате?
— По-добре е да не ни виждат заедно.
— Аз съм голямо момче, ще се оправя. Кажете къде да ви оставя. Това, което казах току-що, беше искрено. Може би Даян Шъруд ще научи за вас и Алекс.
По лицето й се изписа тъга, очите й заблестяха от внезапно бликналите сълзи.
— Алекс го няма и каквото и да си мисли тя, че може да се е случило между нас, докато беше жив, надявам се да има желание да научи защо съпругът й умря.
5
Касиопея се шмугна в гъсталаците и както я бе помолил Котън, започна да тича насам-натам, за да отвлече вниманието на снайпериста.
Ето че отново бяха влезли в битка. Опасността им даваше сили и когато твърдяха обратното, те сами не си вярваха. Тази поредна задача се бе сторила особено интересна на Котън.
Проехтя изстрел. Тя се закова на място. Да се прави на стръв не беше особено разумно, винаги имаше възможност да я улучи заблуден куршум или наоколо да се спотайва втори стрелец. Вече съжаляваше, че си е направила шега с Котън, като не му бе казала още отначало, че е отвън и се опитва да го измъкне. Очевидно той бе станал жертва на нападение; цицината на главата му изглеждаше достатъчно сериозна, за да я види лекар. Но тя знаеше, че нищо подобно няма да се случи. Не беше в негов стил. По време на полета от Вашингтон той й бе разправил за роднините си по майчина линия — едри земевладелци, подкрепяли Юга в периода преди Гражданската война и впоследствие сражавали се на страната на Конфедерацията, докато родът на баща му беше от северните части на Джорджия и в него имаше привърженици и на юнионистката кауза.
Нейните родители се гордееха с европейските си корени. Тя бе възпитана да познава и цени това наследство, въпреки че родителите й бяха избрали път, различен от този на своите предци. В крайна сметка и тя бе направила свой избор — понякога добър, понякога не толкова. Самият Котън бе изиграл важна роля в някои от тези решения. Тя се бе съпротивлявала срещу намесата му, опитвала се бе да отрича чувствата си, докато накрая бе разбрала, че съдбата й е свързана с неговата. Което вече не я смущаваше. Той беше изключителен човек. Заедно бяха минали през какво ли не. Всеки от двамата бе спасявал другия в беда. Той й засвидетелстваше своята обич и уважение и тя му отговаряше със същото.
Касиопея продължи да се провира през храсталаците, като умишлено вдигаше шум, създавайки впечатление, че поема в една посока, после тихомълком тръгваше в обратната. Проехтя нов изстрел и куршумът изсвири между дънерите на дърветата далече зад гърба й. Номерът явно минаваше. Котън беше тръгнал по една пътека нагоре към билото, когато тя също откри възможност да заобиколи стрелеца и двамата заедно да му излязат в гръб.