— Това е работата на стража. После щеше да е мой ред.
— Дядо ти ли ти заръча да стреляш по нас?
— Каза ми да ви наблюдавам и ако излезете, да се погрижа да си тръгнете от тук. Нямах намерение да ви навредя.
— А какво щеше да стане, ако не бях излязъл?
— По залез щях да отключа. Толкова време вътре обикновено стига.
— Значи е имало и други? — Касиопея го изпревари с въпроса.
— Случва се понякога. Най-вече иманяри. Няколко часа в пещта и си плюят на петите.
— Монетите и нещата ми у дядо ти ли са сега?
— Да, у дома.
Той се изправи и й направи знак да стане от земята.
— Заведи ни при него.
7
18:00 ч.
Дани винаги бе харесвал къщата на Алекс Шъруд, която му напомняше някогашните планински хижи в Тенеси. Повечето отдавна ги нямаше, но в просторната реконструкция на Алекс бяха запазени грубите външни стени от тухли и дялан камък; сградата сякаш бе изникнала по естествен начин от гористия хълм. Гостната беше с дъсчен под, застлан с дебели килими, висок таван и каменна камина, достатъчно голяма, за да застанат вътре прави няколко души. Днес в камината не гореше огън, но през суровите зими тя придаваше топлина и уют на помещението. За фон на всичко това служеше величествената като филмов декор панорама на планините.
Дядото на Алекс бе купил земята преди сто години за малка сума. Баща му бе построил къщата, докато цените още бяха ниски. Но времената сега бяха други и имотите в окръга вече не бяха без пари. Множеството предприятия, които се бяха установили с времето по тези места, бяха донесли както просперитет, така и по-високи цени. Интериорът беше издържан в ретро стил; всеки детайл издаваше усет за красота, елегантност и родова памет.
Пътят с колата му до тук, след като остави Тейсли в Меривил, му отне половин час под пролетния дъжд. За това събиране в тесен кръг бяха дошли петдесетина души. Дани забеляза, че Лушъс Ванс и делегацията от Камарата на представителите ги нямаше. Също и онези хора от Сената. Губернаторът обаче беше там. Беше негов стар приятел и двамата бяха водили много политически битки, някои от които рамо до рамо с Алекс.
Дани се запровира през групите опечалени и стигна до съседната трапезария, но никъде не видя Даян. Поговори с няколко познати. Присъствието на бивш президент на частно събиране едва ли беше ежедневие по тези места, но никой от околните не изглеждаше особено впечатлен. Голямата дъбова маса беше отрупана с ястия. Имаше повече храна, отколкото всички събрали се биха могли да изядат за седмица. На Дани му харесваше, че вече не води със себе си антураж от сътрудници. Нямаше ги въоръжените мъже, които зорко следяха всяка негова крачка. Нито пък го дебнеха репортери. Просто Дани Даниълс, обикновен гражданин.
Губернаторът се приближи до него и прошепна:
— Как се чувстваш, когато вече не мислиш за избори?
— Не толкова добре, колкото може би си представяш. Трябва да говоря с Даян. Знаеш ли къде би могла да е нейно височество?
— В кабинета си, приема придворни.
Той усети сарказма; знаеше, че и този мъж не изпитва особено топли чувства към Даян Шъруд.
— Хайде, до по-късно — каза Дани и се отдалечи.
Той я откри в една облицована с дървени ламперии стая, отразяваща вкусовете на любителка на историята като каквато се изживяваше собственичката. По стените висяха планински пейзажи, а масичките бяха отрупани с местни артефакти. Даян беше застанала до прозорците в дъното, все още облечена в черната рокля от погребението, но без воалетката. Вратата беше отворена, но той почука по касата отстрани, за всеки случай.
Тя се обърна и му направи знак да влезе. В стаята имаше още две жени. Те се извиниха и излязоха. Дани се чувстваше, меко казано, неудобно, не си спомняше някога да бяха разговаряли насаме. Странно, като се имаше предвид колко близки бяха с Алекс. Но Полийн също не си падаше кой знае колко по Даян.
— На какво дължа тази чест, господин президент?
От едно ъглово канапе се надигна миниатюрен пудел, после бързо се шмугна с недоволно джафкане под близкия фотьойл.
— Ти ме покани — отвърна Дани.
— Не мислех, че ще дойдеш.
— Приятелят ми почина.
— Да.
Той разбра какво искаше да му каже: Минавай по същество.