Едва четири месеца, откакто бе напуснал поста. А вече вършеше престъпления.
8
Малоун шофираше, а пленницата му седеше до него на предната седалка. Той бе научил името й — Лия Морз. Дядото се казвал Тери Морз и бил прекарал живота си по тези земи, предавани по наследство в рода от двеста години. Явно внучката го боготвореше, но не по-малко очевидно бе, че нямаше никакво желание да отива в затвора.
— Опитвам се да му набия в главата — каза Лия, — че всичко свърши. И че вече нищо няма значение. Но той не иска да ме чуе.
— Какво имаш предвид?
— Онези тайни работи, заради които живее дядо.
— Но ти го обичаш и затова го слушаш, нали?
— Да. От тийнейджърка живея при него. Мама и тате не бяха свестни хора. Дядо се грижи за мен. Но трябва да престанем да си играем на стражи. Днес можеше сериозно да те нарани.
— Всъщност — каза той — още ми се вие свят.
Касиопея седеше отзад, слушаше и наблюдаваше всичко. Лия ги поведе на изток по един двулентов път, докато излязоха от националния парк и поеха през фермерските райони на Арканзас. Земята на дядо й се простираше северно от един малък град, леко встрани от шосето, и до нея се стигаше по черен път. Малоун шофираше внимателно, докато дълбоките коловози се опитваха да изтръгнат волана от ръцете му.
Къщата беше едноетажна, с тесни прозорци, покрита веранда и висок тухлен комин. От всички страни я заобикаляха широколистни дървета. Наоколо щъкаха кокошки; за момент се мярна и дебелият розов задник на прасе, което бързо се шмугна между ниските стопански постройки с ламаринени покриви, проблясващи на залязващото слънце.
Той спря до дървената ограда, очертаваща двора на къщата, и слезе от колата. Топлият вечерен въздух беше изпълнен с тежка миризма на оборски тор. Някакъв по-възрастен мъж излезе с накуцване от къщата. Беше облечен с избеляла синя риза, гащеризон, с тежки ботуши на краката и широкопола шапка, която сякаш се беше сраснала със скалпа му. В ръцете си държеше едноцевна ловна пушка.
— Не, дядо! — извика Лия. — Свали я!
Тери Морз не помръдна.
Малоун посегна към пистолета си.
— Веднага! — изкрещя Лия.
Цевта на пушката се наведе надолу.
— Тези хора са федерални агенти — каза Лия. — Този път вече прекали.
Малоун огледа одобрително просто обзаведената стая. Библиотека от светло дърво, пълна с томове на „Хари Потър“ и „Страховити истории“, заемаше една цяла стена. Около масата бяха наредени шест дървени стола, по стените висяха семейни снимки в черни рамки. Всичко беше чисто и подредено. Единствено лютивата миризма на никотин и преливащите от фасове пепелници разваляха впечатлението.
Малоун им бе показал значката си от отряд „Магелан“, като специално бе пояснил, че работи за Министерството на правосъдието. Освен това с облекчение бе забелязал раницата, телефона и беретата си върху масата. Дори и слънчевите му очила бяха там, до буркана със златни монети.
— Ще ми кажеш ли какво е това? — обърна се той към Морз, като посочи с пръст златото.
— Няма нищо за казване. Това е заровено съкровище и ти го откри.
— А какво е „страж“? — попита Касиопея.
— Това пък откъде го знаете?
— Аз им казах — обади се Лия. — Трябва да престанем, дядо! Няма смисъл повече да се занимаваме с тези неща!
— Ти пък откъде знаеш какво има смисъл и какво няма? — сопна се Морз.
— Знам достатъчно. Ти ме научи, нали?
Морз скръсти ръце на гърдите си и се размърда нервно на стола, който изскърца под тежестта му. Сигурно наближаваше седемдесет, но беше нисък и жилав, с плоско лице и тъмен цвят на кожата като Лия. Бели косми стърчаха от всяка пора в скалпа, ушите, брадата, шията и веждите му.
— Знам — прошепна дрезгаво мъжът. — Отдавна го знам. Но това е животът ми. Освен това ми харесва да съм страж.
— И си вършиш добре работата — каза Малоун. — Цицината на главата ми го доказва.
— Исках просто да се махнеш от там.
— Никъде няма да ходим, докато не ни разкажеш какво става тук.
Капачката на стъкления буркан беше свалена. Морз го грабна и изсипа зацапаните с пръст монети върху масата. Малоун се смяташе донякъде за любител нумизмат. Сега пред себе си виждаше петдоларови златни монети от 1861 г., 20-доларови от 1854-та и 10-доларови от 1845-а. Най-ранната монета беше от 1825 г., най-новата от 1865-а. Бяха общо около петдесет, за които със сигурност един колекционер би дал цяло състояние.