Даян се бе възползвала максимално от тази длъжност. В момента работеше на два фронта. Единият беше в Арканзас, другият — във Вашингтон.
— Писна ми да спорим — каза Кенет. — Алекс го няма. Но Ванс остава засега. Преди малко ми се обади и потвърди.
— Остави го за по-късно. След като всички си тръгнат. Нямаме нужда от нови проблеми с изтичане на информация.
— Все още имаме един голям проблем — отвърна Кенет. — Който беснее наоколо.
Даян знаеше кого има предвид. Четвъртият от техния кръг.
— Тази вечер ще бъде в „Смитсониън“ — каза тя. — За да си върши работата, бих добавила.
— Ти казваш, че аз съм бил проблем? Грант Брекинридж е абсолютно неуправляем. Ако говорим за причиняване на неприятности, изобщо не съм от неговата класа.
— Има неща, които трябва да бъдат направени. Повечето от тях предполагат нарушаване на закона. Готов ли си да поемеш тези рискове? Защото, ако си, аз още сега ще разкарам Грант и ще предам всичко на теб. Но ако не си, затваряй си устата и остави аз да решавам.
Те се нуждаеха от Грант, от неговия чар, съчетан с увереност и умение да убеждава. От силата и самонадеяността му — огромни предимства в рязък контраст с постоянното хленчене на Кенет. Да, наистина, Грант бе поел рискове. Тя си даваше сметка за какво отговаряше в Арканзас и какво му предстоеше да стори във Вашингтон, но както току-що бе казала, това беше мръсна работа и някой трябваше да я свърши.
Даян се обърна и се отдалечи, за да покаже, че разговорът е приключил. Слава богу, Грант бе отишъл в апартамента на Алекс и бе прибрал бележника и някои книги. Зад бюрото под прозорците на кабинета бяха двете чанти, които Грант бе донесъл от там.
Даян хвърли поглед към тях и веднага забеляза, че нещо не беше наред. През последните няколко дни най-отгоре в едната от чантите се намираше бележникът на Кенет. Но сега го нямаше. Тя погледна към пудела, който спеше. Може би той беше виновникът? Или може би бележникът просто беше паднал вътре в чантата.
Кенет стана.
— Ще се обадя на Ванс да потвърдя часа. После ще отида да си почина, преди да дойде.
— Добре, върви. И гледай да не оплескаш още нещо.
Той се направи, че не е чул подигравката, и излезе.
Даян пристъпи към чантите и ги пребърка, но вътре имаше само книги. В стаята цял ден бяха влизали и излизали хора, но едва ли някой се интересуваше от този бележник.
Тя все още стискаше в ръка медальона. Обяснението на Дани как се бе сдобил с него звучеше правдоподобно. Даян си спомни, че Алекс му бе ходил на гости. Дали бяха обсъждали нещо повече от политическото бъдеще на Алекс? Параноята я прониза като нож. Това не й харесваше. Тя посегна към телефона, за да се обади на Грант.
11
Грант Брекинридж не се интересуваше особено от фамилното си име — нищо че водеше началото си от XIX в., от Джон К. Брекинридж, служил като вицепрезидент при Джеймс Бюканън. Въпросният Брекинридж бил най-младият, заемал някога този пост, преди да се яви на избори за президент през 1860 г. и да загуби от Линкълн. След избухването на войната заел страната на родния си щат Кентъки и бил произведен в генерал от армията на Конфедерацията. Участвал в битките при Шайло, Стоунс Ривър и Чикамауга и дори поел командването в долината Шенандоа. Към края на конфликта бил назначен за министър на войната — последния на този пост за Конфедерацията. След разгрома избягал в чужбина, за да се върне едва когато Андрю Джонсън обявил всеобща амнистия. От детството си Грант се бе наслушал, че е роднина на Брекинридж. Не го интересуваше. Не изпитваше носталгия по предвоенния Юг. Нищо от това нямаше значение за него. Освен едно. Съкровищата. Златото и среброто на Конфедерацията.
Грант изпитваше някаква първична нужда от огромно богатство, породена от досегашния му живот, напълно лишен от такова. Разочаровал бе родителите си, отказвайки да се захване със сериозно учение. Баща му беше академик, приключил кариерата си в института „Смитсониън“, и в момента страдаше от деменция.